— Добре, вече няма да бъда сдържан. Ти издържа изпита и си допуснат до вътрешния кръг приближени. — Той огледа госта си, а в очите му проблясваше същата веселост, която Лоугън беше забелязал и по-рано. — Нали си спомняш, че Нармер е бил, поне според повечето египтолози, обединител на Горен и Долен Египет?
— Да — потвърди Лоугън.
— Спомняш си, че е носел двойна корона, съчетание от бялата и червената корона на горната и долна ги страна?
— Да.
За миг Стоун остави погледа си да се зарее в пространството.
— Джереми, ето нещо много любопитно. Знаеш ли, че никога нито една корона на египетски владетел не е намерена? Дори в гробницата на фараон Тутанкамон, която била непокътната и с всичко необходимо, което владетелят трябвало да вземе в пътуването си към отвъдния свят, не е имало корона.
Той замълча, за да може събеседникът му да осъзнае този факт.
— Няколко са теориите защо. Според едната, короната има магически свойства, които по някакъв начин не ѝ позволяват да премине в другия свят. Друга, която е по-популярна сред учените, гласи, че никога не е съществувала повече от една корона, която се предавала от единия владетел на другия. Затова тя била единствената вещ, която не можела да бъде взета за пътуването до подземния свят. Фактът обаче е, че никой не знае със сигурност защо досега не е била намерена нито една.
Стоун вдигна глинената плочка и започна да я върти в ръцете си.
— Онова, което Питри е видял на този остракон, са четири йероглифа, датиращи от много ранен период. — Той ги посочи един по един. — Първият обозначава червената корона на Горен Египет. Вторият е бялата корона на Долен Египет. Третият е йероглиф за гробница или вечно жилище. А последният е примитивен серех, в който се съдържа името на Нармер.
В мълчанието, което настъпи, Стоун остави остракона отново на масата с надписа надолу и постави чашката с кафе върху него.
Лоугън почти не обърна внимание, защото съзнанието му работеше бързо.
— Да не искаш да кажеш…
Стоун кимна.
— Този остракон е ключът към най-голямата — подчертавам най-голямата — археологическа тайна в историята. Заради нея Питри зарязва всичко, включително удобното си жилище и живота на пенсионер, за да проведе дълго, опасно и в крайна сметка неуспешно издирване. Това ни подсказва, че фараон Нармер е погребан с двете оригинални корони на Египет: бялата и червената.
22.
Салонът за командния състав на експедицията, разположен по коридора надолу от „Оазис“ в Синьото крило на Станцията, беше място, където хората, които движеха разкопките, можеха да се събират за почивка и дружески разговори. Фактът, че тук не се допускаха други служители, означаваше, че може да бъдат обсъждани и по-деликатни страни от работата, без човек да се страхува, че може да издаде някоя тайна.
Джереми Лоугън влезе в салона с истинско любопитство. Не беше имал възможност да го посети по-рано, но сега новото му положение пред Портър Стоун означаваше, че всички врати — или поне повечето — са отворени пред него. Салонът беше по-добре обзаведен от всички други места, включително от кабинета на Стоун, които беше видял досега. Стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво, а креслата и диваните, тапицирани с виненочервена кожа, стояха върху дебели турски килими. Тези мебели, заедно с тежките месингови лампи, придаваха на салона излъчването на мъжки клуб от времето на крал Едуард.
Лоугън остави мешката си на едно празно кресло и се огледа. Термоси с кафе и гореща вода бяха подредени на дълга маса в дъното, на която освен това имаше подноси със сандвичи с краставица и пандишпанени сладки. Едната стена беше заета от лавици с книги; на другата бяха окачени рамкирани пейзажи и снимки от конни състезания. Той отиде до библиотеката и плъзна поглед по гръбчетата на книгите. Сбирката се състоеше от съвременни трилъри, английски романи от деветнайсети век, биографии, исторически и философски съчинения. Фактически имаше почти всичко, но нищо за Египет или по археология. Имаше усещането, че салонът е бил замислен като място за бягство от всичко, свързано с проекта. Сети се за игрите на бридж, които беше наблюдавал, и какво му беше казал Ръш за вярата на Стоун в нуждата от откъсване от всекидневната работа.
Около една от масите седяха трима души и тихо разговаряха. Лоугън видя Фенуик Марч, Тина Ромеро и една жена с канелени коси, която седеше с гръб към него. Тина му се усмихна, Марч му кимна отсечено, сякаш искаше да внуши, че присъствието на Лоугън в салона е с неговото, на втория в йерархията, мълчаливо съгласие.