— Между другите. — Лоугън погледна Дженифър Ръш и повдигна картите, сякаш искаше да я попита: „Виждаш ли накъде отивам? Имаш ли нещо против?“.
Тя вдигна рамене. Лоугън се настани между Тина и Марч, така че и тримата можеха да виждат картите, а Дженифър Ръш — не.
— Аз ще вдигна общо десет карти, една по една — обясни Лоугън на групичката. — Госпожа Ръш ще се опита да ги разпознае.
Започна с вдигането на картата, на която имаше звезда.
— Кръг — отговори веднага Дженифър Ръш, вторачена в гърба на картата.
Лоугън изчака секунда и вдигна картата с вълнообразните линии.
— Кръст — каза Дженифър Ръш.
По лицето на Марч се изписа презрение.
Лоугън пое дълбоко дъх. След това вдигна картата, на която имаше кръг.
— Звезда.
С нарастващо неудобство Лоугън продължи нататък. Дженифър Ръш бъркаше всеки път. Лоугън се сети какво му беше казал нейният съпруг — за скалата на Клайнер-Вексман, според която коефициентът ѝ бил най-високият от всички тествани. „Тук определено нещо не е наред“, помисли си той. Професионалните му инстинкти започнаха да долавят шарлатанство.
Той остави десетте карти с лице към плота. Докато го правеше, видя как Дженифър Ръш оглежда самодоволното изражение на Марч. Известно време жената мълча, после го попита:
— Сбърках всички, нали?
— Да — потвърди Лоугън.
— Хайде още веднъж. Този път няма да сбъркам.
Лоугън взе картите и започна отново да ги вдига една по една в същия ред.
— Звезда — обяви Дженифър Ръш. — Вълни. Кръг. Кръст. Звезда. Квадрат.
Изпълнението беше безпогрешно. Не сгреши нито една карта.
— Боже мили! — възкликна Тина Ромеро.
Джереми Лоугън разбра. Първия път Дженифър Ръш нарочно беше сбъркала картите. Беше натрила носа на Марч със собствените му скептични слова. Представлението беше великолепно. Лоугън я загледа с ново уважение.
— Емпирични доказателства, доктор Марч? — обърна се той към археолога. — Искате ли да повторим резултата?
— Не. — Марч стана. — Аз не си падам по салонните номера. — След това кимна отсечено на всеки поотделно и излезе.
— Какъв човек, а? — подхвърли Тина и поклати глава, гледайки към вратата, през която Марч току-що беше излязъл. — Нали чухте какво каза? „Каквото е погребано под Ал Суд — ако изобщо нещо е погребано.“ Не мога да повярвам, че Стоун е довел точно него за главен археолог.
— Искаш да кажеш, че Марч смята цялата експедиция за пращане за зелен хайвер? — попита Лоугън и потъна в мълчание. Никога не му беше хрумвало, че легендарното проучване на Стоун може да е погрешно, че цялото това огромно начинание може да се основава на невярно предположение. — Защо тогава Стоун го е наел? — попита той най-накрая.
— Защото Марч може и да е гадно копеле, може да е интелектуален сноб, но е най-добрият в своята сфера. В това отношение Стоун е блестящ. А и между другото, обича да поставят под въпрос неговите заключения. Може би затова харесва и теб. — Тина стана. — Е, аз трябва да се връщам отново на работа. Ако не греша, Марч е отишъл да научи новини, които ще го накарат още повече да вирне нос. — Тя погледна Дженифър Ръш. — Благодаря за представлението. — След това се обърна отново към Лоугън. — Покажи ѝ твоя номер със сламката. Вие двамата може би имате повече общи неща, отколкото подозирате.
Лоугън гледаше след нея, докато не излезе от салона, след това отново се обърна към Дженифър Ръш.
— Очаквах с нетърпение да се запозная с вас, госпожо Ръш — поде той.
— Наричай ме Дженифър — отговори тя. — Моят съпруг ми разказа за теб.
— А на мен ми каза за теб. Как си го вдъхновила да създаде центъра. И за забележителните ти способности.
Жената кимна.
— Според моя опит постижението ти с картите на Зенер е изключително. Провеждал съм теста стотици пъти, но никога не съм виждал коефициент на успеха по-висок от седемдесет или седемдесет и пет процента.
— Съмнявам се, че доктор Марч също е виждал — отговори тя. Имаше нисък, копринен глас, който подхождаше на дребното ѝ слабо тяло.
— Щом Итън ти е разказал за мен, вероятно знаеш, че моята работа е свързана с необичайни феномени — неща, които са трудни за обяснение — каза той. — Затова ме интересува феноменът на клиничната смърт или „преминаването в отвъдното“. Разбира се, чел съм литература по въпроса и съм запознат със забележителното постоянство, с което хората повтарят какво са изпитали: усещането за покой, черният тунел, създанието от светлина. Предполагам, че и ти си преживяла същото?
Тя кимна.
— За мен четенето и преживяването обаче са съвсем различни неща… — Лоугън помълча малко. — Като изследовател имам чувството, че винаги съм „от външната“ страна в търсене на фактите. Затова до известна степен ти завиждам — лично да преживееш толкова забележително събитие.