Когато свърши, се обърна към Хиршфелд.
— Може ли да опишеш какво видя? С колкото е възможно повече подробности.
Хиршфелд се замисли, очевидно се опитваше да изрови всичко от паметта си.
— Беше висока. Слаба. Вървеше бавно, точно тук, по повърхността на тресавището.
Лоугън погледна към мрежата от преплетена растителност.
— Препъна ли се, подхлъзна ли се, докато вървеше?
Машинистът поклати глава.
— Това не беше нормално ходене.
— Какво имаш предвид?
— Вървеше бавно, много бавно — сякаш бе в транс или ходеше насън.
Лоугън си отбеляза в бележника.
— Продължавай.
— Около нея имаше слаб син блясък.
Блясък — блясъкът на залеза, блясъкът на въображението или блясъкът на аура?
— Моля, опиши го. Постоянен ли беше — като светлина от лампа, или потрепваше като северното сияние?
Хиршфелд размаза един комар.
— Трепкаше. Но и трепкането беше бавно. — Замълча и се замисли. — Беше млада.
— Откъде знаеш?
— Движеше се като млад човек, не като стара жена.
— Цвят на кожата?
— Блясъкът пречеше да се види добре. Пък и вече беше сумрачно.
Лоугън си отбеляза още нещо.
— Можеш ли да опишеш как беше облечена?
Мълчание.
— Рокля. С висока талия, почти прозрачна. Дълъг шлейф беше вързан на кръста и се спускаше чак до коленете. Над него имаше… ъъъ… нещо триъгълно, което висеше около раменете ѝ. Мисля, че беше от същия материал.
„Египетски шал с наметало“, помисли си Лоугън, докато си водеше бележки. Одежда на благородничка или може би жрица. Като онази, за която Тино Ромеро твърдеше, че е изчезнала от кабинета ѝ. Той я попита за дрехите. Обясни му, че възнамерявала да ги носи на приема по случай края на експедицията. Стоун винаги давал прием при успешен край.
— Ще я познаеш ли, ако я видиш отново? — попита той.
Хиршфелд поклати глава.
— Беше прекалено тъмно. Във всеки случай онова нещо на главата ѝ пречеше да се види лицето. Дори когато гледаше към мен.
Лоугън спря да пише.
— Погледнала е към теб?
Машинистът кимна.
— Към теб или просто по посока на Станцията.
— Докато я зяпах, тя спря. После също толкова бавно обърна глава. Можех да виждам блясъка на очите ѝ в мрака.
— Каза, че имала нещо на главата. Как изглеждаше?
— Приличаше… на птиче тяло. Крилата се спускаха от двете страни над ушите ѝ.
„Драперията на сокола Хор. Без съмнение жрица.“ Лоугън си отбеляза последната бележка, после прибра бележника обратно в мешката.
— Докато те гледаше, изпита ли някакви чувства или усещания?
Хиршфелд сбръчка чело.
— Усещания?
— Нали се сещаш. Че те приема с добре дошъл?
— Странно е, че го казваш. Когато за пръв път я видях в тресавището, изглеждаше… ами, едва ли не тъжна. Ала когато се обърна да ме погледне, почувствах нещо друго.
— Да? — окуражи го Лоугън.
— Гняв. Истински гняв. — Мъжът замълча. — Не зная защо го почувствах така. Ала тогава ме обзе странно чувство. Устата ми пресъхна, не можех да преглътна. Отклоних за минутка поглед, избърсах потта от челото си. А когато погледнах отново — нея я нямаше.
Лоугън се замисли за проклятието на Нармер: „… езикът му ще се разцепи в устата“. Огледа се в спускащия мрак и почувства как кожата му настръхна. Отново беше тук — злото, което долови, когато се запали генераторът. Беше почти като физическо присъствие, шепнеше му злобно въпреки бръмченето на насекомите.
Той каза на Хиршфелд:
— Мисля, че е време да се връщаме в Станцията. Благодаря ти за отделеното време.
— Прав си. — Машинистът явно с нетърпение очакваше да се махнат от тресавището. Побърза да запали двигателя и лодката пое болезнено бавно назад към приветливите светлини.
24.
От наблюдателницата на Марк Пърлмутер — в Гарвановото гнездо на покрива на Червеното крило — двете фигури в лодката с въздушен винт изглеждаха смешни — подскачаха и се подмятаха като грах в тиган, докато се връщаха към Станцията през забравеното от бога тресавище. Всъщност, какво изобщо правеха там навън? Може би провеждаха изпитания на ваксина срещу малария?
Сякаш в отговор на неговите размисли в ухото му се чу бръмчене и той с махване прогони комара. „По-добре се залавяй за работа, защото иначе ще станеш храна на комарите.“ Във всеки случай не му влизаше в работата на Пърлмутер какво бяха намислили двамата — това беше едва втората му експедиция с Портър Стоун, но вече знаеше, че се случват толкова налудничави работи, та няма смисъл да разпитваш.