След като обърна гръб на спускащия се мрак, той съсредоточи вниманието си върху мачтата — приличното на перископ съоръжение, което обгръщаше различните микровълнови антени за приемане и предаване, от които Станцията зависеше за връзката си с външния свят. Късовълновият предавател беше работил малко нестабилно напоследък — като помощник по комуникациите задачата на Пърлмутер беше да се изкатери по мачтата чак до шибаното Гарваново гнездо над брезента, който обгръщаше Червеното крило, и да провери какъв е проблемът. Кой друг можеше да го направи? Не и Фонтейн, началникът на комуникациите и негов шеф — при тегло сто двайсет и два килограма сигурно нямаше да може да изкачи повече от две стъпенки.
Беше започнало бързо да притъмнява, затова включи фенерчето, за да провери предавателя. Вече беше прегледал кабелите и електронните схеми на приемника долу в комуникационния център, но нищо не откри; беше готов да се обзаложи, че проблемът беше в самия предавател. И така се оказа: след двеминутна проверка установи, че има изгорял кабел, който се беше откачил от основната схема.
Това беше лесна работа. Пърлмутер спря работа, за да намаже врата и ръцете си с още наркотик за буболечки, след това бръкна в чантата с инструменти и извади безжичния поялник, топлоотвеждащия радиатор, припоя и флюса. Лапна фенерчето в уста, отряза с клещите за кабел изгорелия край — след това, когато поялникът загря, използва предпазливо флюса и припоя.
Остави поялника настрана и огледа работата си с помощта на фенерчето. Пърлмутер се гордееше с уменията си да запоява — развити от годините работа с любителско радиооборудване като младеж. Кимна одобрително, докато оглеждаше гладката блестяща връзка. Духна с уста, за да изстине по-бързо. Когато се върне в комуникационния център, ще пробва как работи предавателят, но беше сто процента сигурен, че това беше проблемът. Разбира се, на вечеря ще преувеличи трудностите пред Фонтейн. Ако експедицията излезе успешна, ще има големи, големи премии — а Фонтейн щеше да има думата при определянето на неговата.
Той сложи обратно капака на оборудването, след това огледа пейзажа, докато чакаше поялника да изстине. Лодката с въздушен винт беше изчезнала и Ал Суд се простираше във всички посоки — черен и безкраен. Времето подсказваше, че всяка минута ще почне да вали. Светлините на Станцията, разпръснати под него по всички крила, ярко премигваха. От наблюдателницата си виждаше дългите линии светлина от мрежестия покрив на пристанището за яхти; силното сияние от прозорците на „Оазис“; безкрайните редици от танцуващи бели точки, които обозначаваха външните алеи, съединяващи крилата. Гледката беше весела, но Пърлмутер не се чувстваше развеселен. Светлините на малкото градче съвсем леко пронизваха безбройните километри черна пустош, която ги заобикаляше, и само още по-силно подчертаваха, че са на стотици почти непреодолими километри от всякаква помощ и дори следи от цивилизация. Вътре, в спалния отсек, на работа в комуникационния център, в библиотеката или „Оазис“ беше напълно възможно човек да забрави колко са сами. Но тук горе…
Въпреки топлата вечер Пърлмутер потръпна. „Ако разкопките се окажат успешни…“ Напоследък приказките за проклятието на Нармер се увеличиха. В началото, когато проектът потръгна и сред екипа се разчу какво търсят, проклятието беше шега, нещо, споменавано на по няколко бири като повод за смях. С течение на времето обаче приказките станаха по-сериозни. Дори Пърлмутер, който беше най-заклетият атеист, когото човек може да срещне, беше започнал да полудява — особено след онова, което се случи на Роджърс.
Огледа се отново. Чернотата на пейзажа го притискаше от всички страни, едва не го смазваше, тегнеше на гърдите му и му пречеше да диша.
Това беше достатъчно. Грабна още топлия поялник и другите материали, хвърли ги в чантата с инструментите и я затвори. Коленичи в дъното на Гарвановото гнездо, дръпна ципа на половин кръг от гумирания брезент, който покриваше Червеното крило. Вътре имаше вертикална тръба, осветена на неравни разстояния с диодни лампи, в която се спускаше мачтата, подобно на коминочистач в комин. Метна чантата на гърба и се хвана за перилата, спусна се в отвора, спря, за да дръпне отново ципа, след това продължи да слиза по стъпенките. Спускаше се внимателно — до дъното бяха девет метра и той със сигурност не искаше да падне.
Като стигна основата на мачтата, си пое дълбоко дъх и избърса потните си ръце в ризата. Сега щеше да отиде да провери късовълновия предавател и да се увери, че беше успял да прогони троловете от него. После щеше да потърси Фонтейн, който сигурно вече беше отишъл да вечеря, макар да беше още рано.