Ала докато се приготвяше да излезе от обвивката на мачтата, се спря. Имаше два капака, през които можеше да се излезе. Единият водеше в коридора, който отиваше към научните лаборатории и комуникационния център. Другият водеше към електрическата подстанция на Червеното крило. Преди петнайсет минути, когато беше влязъл в обвивката на мачтата, този капак беше затворен.
Сега зееше.
Той пристъпи напред, смръщвайки чело. Обикновено в подстанцията не светеше, защото тя работеше без нужда от човешка намеса. Влизаше се само ако трябва да се направи някакъв ремонт. Ако имаше някакъв проблем с електрическото захранване обаче, той щеше да е един от първите, които щяха да узнаят. Направи още една крачка към капака.
— Ало? — провикна се в мрака. — Има ли някой?
Полудяваше ли, или току-що беше видял сумрачна светлина дълбоко в подстанцията, която веднага угасна?
Облиза устните си и прекрачи, за да влезе в подстанцията. Мамка му — какво беше това — тук имаше локва вода. Какво изобщо ставаше? Да не би понтонът някъде да е пробит?
Той направи още една крачка напред, като същевременно опипваше стената за електрическия ключ.
— Ало? Мамка му…
В този миг светът избухна в смесица от болка и ослепително бяла светлина.
25.
Следващата сутрин в девет и половина вътрешният телефон в кабинета на Лоугън започна звъни.
Той вдигна след третото позвъняване.
— Джереми Лоугън слуша.
— Джереми? — Беше Портър Стоун. — Прекъсвам ли нещо?
— Нищо, което да не може да почака — изправи се в стола си Лоугън.
— Тогава, ако обичаш, ела в командния център. Мисля, че тук има нещо, което трябва да видиш.
Лоугън запази файла, върху който работеше — обобщение на разговора му с Хиршфелд предната вечер. След това стана и излезе от кабинета.
Трябваше да спира и неколкократно да пита за пътя, докато най-сетне успее да поеме в нужната посока. Тази сутрин хората в Станцията изглеждаха доста нервни — това никак не беше чудно. Снощи един от съобщителните техници на име Пърлмутер беше получил тежък, почти фатален токов удар. Лоугън си беше съставил картина за случилото се от дочутите полугласни разговори по време на закуска: как работникът стъпил в локва, в която лежал краят на активен кабел.
— Фонтейн, началникът му го намерил — чу Лоугън някого да казва. — Ужасно. Все едно бил покрит със сажди — направо почернял от електрическите изгаряния.
При тези думи Лоугън нямаше как да не си припомни проклятието на Нармер. „Крайниците му ще се превърнат в пепел.“ Запомни хрумналата му връзка за по-нататъшно обмисляне.
За разлика от предишното произшествие с генератора сега нямаше последващи срещи за анализиране на станалото и опити за откриване на причината. Лоугън реши, че може би такава среща още не е определена или се е състояла само между най-висшите членове на ръководството. Знаеше, че Пърлмутер е в тежко състояние и е под постоянното наблюдение на Итън Ръш.
Командният център се намираше дълбоко навътре в Бялото крило и се оказа голямото помещение с монитори, което беше посетил наскоро. Във футуристичната кабина отново седеше Кори Лендау — херувимът с мустаци а ла Запата. На един от близките екрани Лоугън забеляза изображение на картографираното досега дъно. Размерите му значително се бяха увеличили, откакто го беше видял последния път.
Около Лендау се бяха подредили в полукръг Портър Стоун, Тина Ромеро и доктор Марч и гледаха вторачено друг монитор, на който според Лоугън се виждаше нещо, приличащо на зеленикава супа, насечена от линии статично електричество.
Когато влезе, Стоун погледна към вратата.
— А, Джереми, ела да хвърлиш един поглед.
Лоугън се присъедини към групичката около централния компютър.
— Какво е това?
— Скелети. — Портър Стоун произнесе думата тихо и с благоговение.
Лоугън се загледа.
— И къде се намират?
— В квадрат Х–5 от координатната мрежа — измърмори Стоун. — На тринайсет метра дълбочина.
Лоугън стрелна с поглед Тина Ромеро, която гледаше вторачено екрана и въртеше в ръце жълтата си писалка.
— На какво разстояние са от първия скелет?
— Приблизително на осемнайсет метра. Точно в посоката, в която посъветвах водолазите да се съсредоточат. — Тя отправи на Марч самодоволна усмивка от типа „нали ти казах“.
— Ето още един — обади се металически глас от високоговорителя.