Отмести кърпата и много внимателно взе черепа в ръце. Някога от тази черепна кутия са гледали две очи: какви ли чудеса са видели? Дали бяха гледали как Нармер лично надзирава строителството на своята гробница? А може би са били свидетели на решителната битка, с която Нармер е обединил Египет? Но поне са видели как редицата жреци се насочва на юг към чуждата и враждебна страна, за да погребат там тленните останки на своя владетел, докато неговото Ка е отишло да се присъедини към другите богове в следващия свят. Дали този човек се е сетил, че това е пътуване, от което повече никога няма да се върне?
Докато въртеше бавно черепа в ръцете си, Лоугън опразни съзнанието си, остави го отворено за възприятия и внушения.
— Карен, какво се опитва да ми каже? — попита той своята мъртва жена, докато въртеше черепа. Не долови нищо — черепът не му отправи никакви внушения. Накрая с въздишка го уви отново с кърпата и го върна в кутията за улики.
Ако Тина Ромеро беше права, скоро щяха да намерят голям общ гроб, а малко след това — самата гробница. И Портър Стоун щеше да получи възможност да добави още един триумф към успехите си. А ако в гробницата се окажеше и короната на обединен Египет, това щеше да се окаже най-големият удар в кариерата му.
Лоугън се облегна, все още взрян в кутията. Стоун беше необикновен човек — възможно най-необикновеният. Човек с почти безгранична дисциплина, със страстни убеждения — но ето, въпреки тях беше наел и хора, които не бяха съгласни с него и може би дори се съмняваха в неговите шансове да успее. Притежаваше безупречно минало на учен, беше рационалист и емпирик чак до мозъка на костите си. Въпреки това не се страхуваше да се заобиколи с хора, чиито специалности биха отблъснали повечето обикновени учени. Самият Лоугън беше добър пример за това. Той поклати удивено глава. Фактически Портър Стоун щеше да направи всичко, независимо колко неконвенционално или странно изглежда, за да си осигури успех. Не можеше да има друга причина за включването на човек като Дженифър Ръш, жена, която четеше картите на Зенер така, както маймунките жонглират с кокосови орехи, и която беше способна да…
Лоугън изведнъж изправи гръб в стола. „Разбира се — измърмори той, — разбира се.“ След това бавно стана, пъхна кутията за улики под мишница и излезе замислен от кабинета.
27.
Когато Лоугън влезе, медицинският център беше тих. Лампите на тавана светеха с намалена мощност, а зад рецепцията имаше само една сестра. Някъде далече из лабиринта от помещения се чуваше пиукането на различни апарати.
Иззад ъгъла излезе Итън Ръш, разговаряше с една сестра. Когато видя Лоугън, се спря.
— Джереми, дошъл си да разговаряш с Пърлмутер ли? Той има силни болки, затова сме го упоили.
— Не идвам при Пърлмутер.
Ръш се обърна към сестрата.
— После ще си довършим разговора. — След това покани Лоугън с жест. — Ела в кабинета ми да поговорим.
Кабинетът беше стерилна на вид кабинка зад сестринската стая. Ръш посочи на Лоугън стола с ръка, наля си кафе и се отпусна на свой ред на мястото си. Изглеждаше уморен до смърт.
— Джереми, какво си намислил? — попита той.
— Знам защо жена ти е тук — каза Лоугън.
Тъй като Ръш не отговори, той продължи:
— Тя се опитва да се свърже с древните мъртъвци, нали? Опитва се да се свърже с Нармер, нали?
Ръш продължаваше да мълчи.
— Това е единственото, което има смисъл — добави Лоугън. — Ти сам каза, че много хора, излезли от клинична смърт, развиват нови психични способности. И че особената дарба на жена ти била в ретропознанието. Ретропознание. Ще рече да имаш познания за отминали събития и хора, надхвърлящи нормалните познания и заключения.
Той стана и също си наля кафе.
— Това е много рядка форма на парапсихология, но е документирана. През 1901-ва две британки, учени, Ан Мобърли и Елинор Джордън, обикаляли Версай. Лутали се из парка в търсене на Малкия Трианон, двореца на Мария Антоанета. При това срещнали странно облечени хора, включително пехотинци, говорещи на стар френски, и млада жена, седнала на табуретка, която рисувала. Мобърли и Джордън изпитали странна потискаща меланхолия, която не ги напуснала, докато не зарязали търсенето и не си тръгнали. По-късно двете жени стигнали до убеждението, че по телепатичен път са влезли в спомените и видяното от Мария Антоанета на това място, а рисуващата жена била самата кралица. През следващите години Мобърли и Джордън се заели с обширни проучвания за преживяното от тях, като накрая през 1911 година публикували резултатите в книга под заглавието „Едно приключение“. Между другото, горещо ти я препоръчвам.