Лоугън седна на мястото си и отпи от кафето.
Най-накрая Ръш помръдна.
— Знаеш какъв е подходът на Стоун към този проект, а и изобщо — пълна изчерпателност. Предпочита да наеме десет специалисти по различни дисциплини със съответно десет пъти по-високи разходи, отколкото само един високо ерудиран и със същите умения. За него това е разликата между успеха или провала. — Ръш замълча и погледна настрана. — В началото голямата тревога беше местоположението на гробницата. Стоун беше убеден, че е тук. Точното ѝ място обаче беше неизвестно, а той имаше срок. Бе проучил всеки, който би могъл да помогне да бъде намерено мястото.
Ръш поклати глава.
— Някак си беше научил за ЦИО и за… дарбата на жена ми. Не ме питай как — в края на краищата говорим за Портър Стоун. Дойде при нас. В началото направо го отрязах. Ал Суд ми се стори твърде мрачно и опасно място. Трябваше да бъда с нея — никой не можеше да управлява нейните „преминавания“, а имах твърде много работа. Стоун предложи повече пари. Аз пак отказах. Не знам дали ти казах, но ЦИО има доста богати дарители, самите те преживели клинична смърт. Накрая ми предложи поста главен лекар на експедицията и толкова пари, че би било лудост да откажа. Също така — той изведнъж започна да шепне — реших, че може да е от полза за Дженифър.
— От полза? — повтори неразбиращо Лоугън.
— Да получи възможност да използва дарбата си по положителен начин. Защото, Джереми, изобщо не мисля, че тя смята това за дарба.
Лоугън се сети за срещата си с Дженифър Ръш, за тъгата, която беше усетил, за още необяснената буря от чувства, която се стовари върху му, когато се ръкува с нея за довиждане. „Да, не го смята за дарба“, потвърди той наум. Преди години познаваше един много талантлив телепат. Мъжът постепенно затъна в дълбоко униние и накрая се самоуби. Докторите му бяха лепнали етикета „умствена недостатъчност“, а гласовете в главата му бяха приписали на шизофрения. Лоугън обаче беше наясно. Той знаеше обратната страна на това да притежаваш дарба, която не можеш да „изключиш“. Сега се почувства още по-неловко заради начина, по който беше разговарял с жената.
— В началото — заговори отново Ръш, прекъсвайки мислите на Лоугън — Джен беше доведена тук, за да добие усещания — мимолетни картини на отминали събития, които биха помогнали за намирането на гробницата. След това Фенуик Марч и Тина Ромеро успяха да определят по-точно местоположението и първоначалната причина за нейното присъствие тук вече не беше толкова важна. Между другото, по това време… — Ръш се поколеба — всичко се беше променило.
— Искаш да кажеш, че е установила контакт със същност от миналото? — попита Лоугън.
В началото Ръш не отговори. После безмълвно кимна.
Лоугън почувства как го пронизва вълнението. Макар да го смяташе едновременно за невероятно вълнуващо и трудно за вярване. Божичко, възможно ли е да е истина?
— Доктор Стоун знае ли? — попита на глас.
Ръш кимна повторно.
— Разбира се.
— Той какво мисли?
— Както вече ти казах — ще направи всичко, ще опита всичко, за да получи онова, което иска. А Джен показа силите си на екстрасенс неведнъж, затова знам, че Стоун иска да вярва. — Ръш се вторачи в него. — А ти? Ти какво смяташ?
Лоугън си пое дълбоко дъх.
— Мисля, не, по-точно знам, защото сам го усетих — някои много силни личности, ако щеш жизнени сили, могат да се бавят на дадено място дълго след като телесното тяло е умряло. Колкото е по-силна е личността и волята ѝ, колкото повече насилие е упражнявала, толкова по-дълго ще остане — нужно е само едно необикновено надарено съзнание, за да я усети.
Ръш бавно прекара пръсти през косата си. Погледна Лоугън, отклони поглед, след това отново се втренчи в него. „Това развитие го развълнува — помисли си Лоугън. — Не очакваше да се случи нещо подобно. Изобщо.“
— Кой друг знае за това?
— Със сигурност Марч и Ромеро. Може би още един-двама… а може би не. Нали го знаеш Стоун. Пък и това не е точно изучена материя.
— А какво мисли жена ти?