— Какво смяташ, че са? — попита Стоун. — Не може да са корони.
— Може би е някакъв вид наказание — подхвърли Лоугън.
— Я погледнете това — прекъсна ги Тина и посочи към изсечената фигура под релефа. — Това е серех, което означава, че изобразената в релефа фигура е владетел.
— Това серехът на Нармер ли е? — попита Стоун.
— Да, но е някак си променен.
Групичката бавно започна да се придвижва към задната стена. Лъчите от фенерчетата им се плъзгаха по повърхността ѝ: друга стена от полиран гранит, състояща се от блокове, свързани с хоросан. Некрополният и царският печат бяха цели. Ала за разлика от първата врата тази беше очертана с нещо, което приличаше на чисто злато.
— Втората порта — каза Марч почтително.
За известно време всички се вторачиха в нея, преди Стоун да наруши мълчанието.
— Ще се върнем в Станцията, за да анализираме находките. Ще пратим инженерен екип да слезе и огледа помещението, за да се увери, че структурата е безопасна. А след това — гласът му потрепери — ще продължим нататък.
35.
Обстановката изглеждаше непроменена: същата слабо осветена стая за наблюдение с единично легло и внушителен брой медицински апарати. Носеше се същата смесена миризма на сандалово дърво и смирна; мониторите пак пиукаха тихичко. Същото голямо лъснато огледало отразяваше малките примигващи светлинки. Дженифър Ръш лежеше на леглото отново под въздействието на пропофол и дишаше плитко.
Единствената разлика беше, помисли си Лоугън, че тази сутрин бяха осквернили гробницата на фараон Нармер.
Наблюдаваше как Ръш закрепва електродите на слепоочията ѝ, как ѝ би бензодиазепин, а след това мина през процедурата по хипнотизирането. Усещаше в себе си голямо напрежение, голямо нежелание да преживее наново травмата от първото преминаване. Този път обаче злокобното влияние, което беше почувствал тогава, макар още да присъстваше, изглеждаше някак далечно — дори едва доловимо.
Вратата се отвори безшумно и влезе Тина Ромеро. Кимна на Ръш, усмихна се на Лоугън и безмълвно дойде да застане до него.
Ръш изчака, докато жена му се размърда и дишането ѝ стана тежко. Тогава пусна диктофона.
— С кого разговарям? — попита той.
Този път отговорът дойде незабавно.
— Говорителят на Хор.
— Как се казваш?
— Онзи… чието име не бива да се казва.
Тина се наклони към Лоугън и зашепна в ухото му:
— Някои учени предполагат, че когато Нармер станал фараон и се обожествил, забранил да се произнася името му под заплахата от смъртно наказание.
Ръш се наведе към проснатото възнак тяло на жена си и попита тихо:
— Чия е фигурата, която охранява гробницата?
— Ти… си ме осквернил. — Този път гласът не беше гневен. Звучеше по-скоро тъжно, почти страдалчески. — Ти си осквернил свещения ми дом.
— Кой е пазачът? — попита Ръш отново.
— Ядящият души. Онзи, който пребивава в десетия пояс на нощта. Работникът на Ра.
— Кой е…
— Той ще дойде за вас, осквернителите. За вас, неверниците. Крайниците ти ще… бъдат откъснати от тялото и родословието ти прекъснато. Геб ще стъпи на главата ти… Хор ще те порази…
— Какви бяха онези неща на изображението в гробницата? — попита Ръш, като се стараеше гласът му да звучи безстрастно. — Онези неща върху главата на мъжа?
Кратко мълчание.
— Онова, което носи живот на мъртвите… и смърт на живите.
Ръш заговори още по-тихо.
— Какво можеш да ми кажеш за Втората порта?
— Отчаяние… твоят край идва бързо с… ноктести крака.
След като каза това, Дженифър Ръш въздъхна дълбоко, обърна лице към стената и застина неподвижно.
Ръш изключи диктофона, пъхна го в джоба си, след това започна внимателно да преглежда жена си. Смръщи се и се обърна, за да огледа грижливо мониторите.
— Какво има? — попита Лоугън.
— Не съм сигурен — отговори Ръш все още втренчен в различните индикатори на жизнените ѝ цикли.
— Геб ще стъпи на главата ти — повтори Тина. — Звучи като перифраза на Текстовете от пирамидите. Стих трийсет и пети или и шести. Поне така мисля. Дженифър как би могла да знае за тях?
— Текстове от пирамидите? — не разбра Лоугън.
— Най-старите религиозни документи в света. Това са заклинания и проклятия от епохата на Старото царство, които можело да бъдат произнасяни само от царски особи.
— Нармер — измърмори Лоугън.
— Ако това е вярно и те са от неговото време, значи текстовете са дори по-стари, отколкото учените смятат. С почти седемстотин години.
— За какво става дума в тези текстове?