— Какво правиш? — учуди се Фонтейн.
— Проверявам нещо. — Датчикът не отчиташе нищо особено. Лоугън прибра уреда. — Хайде, разкажи ми подробно — подкани той началника на комуникациите.
Поредното избърсване на челото.
— Първият път беше… чакай да помисля… почти преди една седмица. Бях забравил нещо тук и се върнах да го взема, преди да ида да си легна. Изведнъж се чу пиукане, а после електронни шумове от НОС.
— По кое време се случи?
— Беше един и половина сутринта.
Лоугън си записа.
— Продължавай.
— Вторият път беше онази вечер. Тъй като Пърлмутер е в медицинския център, трябваше да правя всичко сам. Имаше изостанали задачи, така че след вечеря се върнах тук, за да наваксам. Отне ми повече време, отколкото очаквах. Точно правех последните вписвания в дневника, когато отново се чу пиукане и НОС се събуди. Мога да ти кажа, че ми изкара ангелите.
— В колко стана това?
Фонтейн се замисли.
— Ами в един и половина. Точно както първия път.
„Много точен за механичен трол“ — помисли си Лоугън.
— Как точно работи телефонът?
— Много просто. Установяваш връзка със сателита, проверяваш ъпстрийм и даунстрийм каналите, а после зависи от това, което предаваш. Нали разбираш, аналогов или цифров сигнал, глас, интернет страница, имейл и така нататък.
— Доколкото разбрах, телефонът не разполага с вграден таймер, значи не може да се събуди от само себе си, за да приема или изпраща съобщения.
Фонтейн кимна.
— Водите ли дневник за ползването на сателитния телефон?
— Разбира се. Доктор Стоун настоява за всичко да се водят дневници — кой е подал искане за разговор, къде е изпратен съответният документ, какво е имало в имейла, такива работи.
Фонтейн потупа редицата дебели черни папки, подредени на лавица зад гърба му.
— Телефонът запаметява ли проведените комуникации?
— Да, във външна памет. Изтрива се ръчно.
— И кога за последно е прочиствана паметта?
— Паметта не е прочиствана, откакто Станцията заработи. Мислите ли… — Гласът му заглъхна.
— Мисля, че трябва да хвърлим поглед на тази памет. Още сега.
37.
Когато повикаха Лоугън на среща в конферентна зала А, за да изгледат вчерашното проникване в гробницата, той предположи, че групата ще бъде толкова голяма, колкото и при срещата, на която обсъдиха произшествието с генератора. Ала голямото помещение беше полупразно. Преди него бяха дошли Фенуик Марч с един от помощниците си, Тина Ромеро, Итън Ръш, Валентино и още двама души, които не познаваше.
Като видя малката група, Лоугън реши, че все пак ще може да спомене за своето откритие.
Стоун прекрачи прага, следван от своята лична секретарка. Мина край двата реда столове, подредени в полукръг в предната част на залата, и застана до бялата дъска.
— Да започваме — предложи той енергично. — Моля за кратки и по същество доклади. Фенуик, да започнем с теб.
Археологът зашумя с няколко листа и се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Вече започнахме да съставяме инвентарен списък въз основа на видеозаписа от първото помещение. Нашият епиграф започна да прави запис на надписите. Щом доктор Ръш даде разрешение, ще изпратим долу топограф, който да проведе пълно заснемане на размерите на помещението и на съдържанието му.
Стоун кимна.
— Нашият специалист по история на изкуството проучва рисунките. Нейното мнение, което засега се основава само на видеозаписите, е, че те се числят сред най-старите египетски некрополни рисунки. Според нея са почти толкова стари, колкото онези от гробницата в Хиераконполис.
— Много добре — отбеляза Стоун.
— Според данните от видеоогледа, като се има предвид тяхната възраст, артефактите са в отлично състояние. Разбира се, има някои, на които ще се отрази добре едно грижливо стабилизиране и реставриране. Например делвите с черни капаци и някои от амулетите с мъниста. Кога можем да започнем да етикетираме и изнасяме?
Въпросът предизвика гневното изсумтяване на Ромеро.
— Фенуик, ще караме подред — каза Стоун. — Първо камерата ще бъде заснета, картографирана и обявена за безопасна. Едва след това можем да се заемем със същинските артефакти.
— Смятам, че няма защо да ви напомням, че времето ни се изчерпва — изтъкна Марч.
— Да, няма нужда. Точно заради това ще бързаме колкото може повече. Обаче няма да прибързваме, за да не изложим гробницата и нас самите на опасност. — Стоун се обърна към Ромеро. — Тина?
Тя се размърда неспокойно.