Останалите мълчаха, очевидно смаяни от великолепието на помещението. Стоун пристъпи напред. Крачеше малко сковано, сякаш краката му бяха дървени. Той огледа набързо помещението, след това се приближи към редицата малки златни кутийки.
— Тези кутии са подредени пред погребалните делви — каза той унесено, повече на себе си, отколкото на останалите. — Това е нещо, което никога не съм виждал. — Клекна до най-близката, огледа я внимателно, докосвайки я тук-там с пръсти в латексова ръкавица. След това много предпазливо отвори капака.
Тина затаи дъх. Към тях проблесна изобилие от скъпоценни камъни: опали, ахати, диаманти, смарагди, перли, рубини, сапфири, халцедони — една направо неприлична сбирка от скъпоценности.
— Мили боже! — промърмори Марч.
Тина свали видеокамерата, за да вижда по-добре.
— Половината от тези камъни не са били познати на древните египтяни — отбеляза тя. — Или поне не толкова рано.
— Сигурно Нармер е установил търговски маршрути, които са изчезнали след неговата смърт — предположи Стоун все още с приглушен глас.
Тина облиза сухите си устни. Великолепието беше толкова смайващо, че ѝ се стори невъзможно да възприема повече. Беше физически непосилно да попие всичко.
Стоун я стрелна с поглед.
— Какво ще кажеш за тези два олтара? Никога не съм виждал подобна подредба.
— Ще трябва да ги проуча по-внимателно. Мисля все пак, че може би изпълняват двойна функция. Не са само олтари, но и символизират най-голямото изпитание, пред което Нармер ще се изправи при преминаването си през подземния свят: Залата на двете истини — ако предположим, че тази система от вярвания се е развила през толкова ранна епоха. Но от друга страна, те са уникални — това двойно предназначение трябва да се е изгубило при династиите след тази на Нармер.
— Символизират казваш? — повтори Стоун.
— Все едно са ги използвали за симулиране на Залата на двете истини. Така да се каже, суха тренировка.
— Досега никой не е чувал за подобно нещо — възрази Марч.
Тина посочи с жест гробницата, сякаш искаше да каже: „Нима няма да подхожда на всичко, което виждаме?“.
Общите работници се бяха заели със сглобяването на стойката от неръждаема стомана за лебедката. Пазачът я закачи и след едно кимване на Стоун включи двигателя. Гробницата се изпълни с неговия рев, който след малко се превърна в тихо боботене. Общите работници подпъхнаха куките на такелажа под краищата на капака на саркофага, след това със скоростта на охлюв го повдигнаха, плъзнаха го настрана и внимателно го спуснаха на земята.
Пазачът изключи двигателя и всички, включително общите работници, се скупчиха около отворения саркофаг. Вътре имаше плащаница, изработена от непознат материал със сложни шарки. Стоун протегна ръка, за да я докосне, но когато пръстите му в латексова ръкавица я допряха, тя се разпадна на сив прах.
Сред групата се понесе удивен шепот, който бързо се смени с възгласи на учудване. През прахта се видя ковчегът — направен от чисто злато, а горната му повърхност беше гравирана във формата на владетел, облечен в богати одежди.
Без да продумат, Стоун и Марч хванаха ръкохватките на капака на вътрешния ковчег и го дръпнаха настрана. Вътре лежеше мумия, дебело увита в памучни бинтове. Лотосови листа бяха поръсени отгоре ѝ. На лицето си имаше златна маска, изкована с внушителните, почти заплашителни черти на владетеля бог.
От мумията се носеше слаб мирис на прах и разложение, но Тина не го усещаше. Тя се наведе по-близо с камерата, а сърцето ѝ щеше да изскочи.
— Нармер — прошепна Стоун.
39.
— Итън ми каза, че никога не разговаряш за преживяното по време на клиничната смърт? — започна Лоугън.
Дженифър Ръш кимна. Седяха един срещу друг в малкия кабинет на Лоугън. Беше много късно през нощта и Кафявото крило, както и цялата Станция изглеждаха дълбоко заспали. Беше пропуснал слизането във второто помещение на гробницата, за да може да се подготви за тази среща. Усещаше, че в краткосрочен план за неговата работа това ще бъде по-добре, а също и за Дженифър Ръш.