— Сигурен съм, че ти, за разлика от мнозина други, осъзнаваш колко необичайно е — продължи той. — Повечето от преживелите клинична смърт обичат да обсъждат случилото се. Фактически изследванията на твоя съпруг са основани на тази готовност на хората да говорят.
Дженифър не каза нищо. Вдигна очи и го погледна за кратко, после отмести поглед.
— Чуй ме — каза Лоугън меко. — Съжалявам за нещата, които ти наговорих по-рано. Предполагах, че това е… дарба. Предположението ми беше малко наивно.
— Няма нищо — най-сетне му отговори тя. — Всички си мислят точно същото. В ЦИО само за това говорят: какво откровение са имали, колко неописуемо хубаво е било, как преживяното ги накарало да оценят Бог, как станалото променило техния живот.
— Твоят живот също се е променил, но имам чувството, че не по начина, по който това е станало с другите.
— Показваха ме като някакво момиче от рекламен плакат — отбеляза тя с лека следа от горчивина в гласа. — Аз съм съпругата на основателя на ЦИО, била съм най-дълго време в кома от всички някога тествани там и моите парапсихични способности са най-големи. Разбирам колко важна е тази работа за Итън и искам по всякакъв начин да му помогна. Само че…
— Само че, ако разкажеш твоето преживяване, това може да се отрази отрицателно на центъра?
Тя отново го погледна и Лоугън прочете в кехлибарените ѝ очи безпокойство, дори известно отчаяние.
— Итън ми разказа за твоята… работа — поде тя. — Не мисля, че би искал да го чуе. То е толкова противоположно на всичко, което той… — Тя замълча.
— Ще направя всичко възможно, за да помогна.
Тъй като Дженифър не отговори, Лоугън продължи:
— Зная, че е трудно, но най-добре за теб би било да ми разкажеш колкото е възможно по-подробно какво точно си изпитала през този ден преди три години?
Тя поклати глава.
— Не мисля, че бих могла да го направя.
— Сподели с мен. Когато си излееш душата, може би преживяното ще престане да те безпокои.
— Да ме безпокои? — повтори тя безрадостно.
— Виж, Дженифър — нали мога да те наричам Дженифър? Аз съм емпат. Аз също го преживявам, или по-точно някаква част от него. Ще бъда при теб през цялото време и ако стане много трудно — просто ще спрем.
Тя го изгледа с големите си очи.
— Обещаваш ли?
— Да.
— И наистина ли мислиш, че това може да помогне?
— Колкото по-често се изправяш срещу него, толкова по-лесно можеш да го управляваш.
Тя помълча известно време, след това кимна.
— Добре.
Лоугън извади дигиталния си хронометър и го сложи на бюрото.
— Ще загася лампата. Седни максимално удобно.
Той стана, затвори вратата на кабинета и изгаси лампите. Сега помещението се осветяваше само от хронометъра и екрана на неговия лаптоп. Върна се на мястото си и я хвана за ръцете.
— Просто се отпусни. Няма за къде да бързаме. Спомни си какво се случи по време и след катастрофата. Започни, когато си готова. Ако е възможно, разказвай ми какво си спомняш в реално време. Използвай часовника като ориентир.
Той се намести на стола и потъна в мълчание. Дълго време не чуваше нищо друго, освен равното дишане на жената. Мина толкова време, че се зачуди дали не е заспала. И в този миг, най-неочаквано, тя заговори.
— Бях в колата си — започна Дженифър. — Карах надолу по Шип стрийт близо до университета „Браун“. Неочаквано голям син джип с огромна броня изскочи от напречната улица и ме блъсна.
Тя преглътна шумно, пое си дълбоко дъх, след това продължи:
— Почувствах страхотен удар, оглушителен шум, пронизваща болка, взрив на бяла светлина. След това дълго, дълго време нищо.
Лоугън се протегна, нагласи хронометъра на четиринайсет минути — точно толкова време тя беше прекарала в клинична смърт.
— Следващото, което изпитах, беше, че главата ми се чувстваше необичайно… някак си пълна. Не знам как да го опиша другояче. Освен това се чуваше бръмчене. Започна много тихо и бавно, постепенно започна да става по-силно. Това ме уплаши. После съвсем неочаквано спря и се оказа, че се движа бързо надолу по един тунел. Не ходех, нито тичах — помня, че ме дърпаха. Тогава последва втори взрив бяла светлина. И започнах… реех се над спешното отделение и гледах надолу към себе си, как съм легнала на хирургическа маса. Това реене беше странно: не може да се каже, че бях неподвижна; движех се лекичко нагоре-надолу, сякаш се полюшвах на повърхността на басейн. Наоколо имаше лекари и сестри. Итън също стоеше там. Той… той… държеше електродите на дефибрилатор в ръце. Всички говореха.