— Помниш ли какво казваха? — попита Лоугън.
Дженифър се замисли.
— Един от тях каза: „Хиповолемичен шок. Изобщо не сме имали шанс“.
— Продължавай — подкани я той.
— За миг изпитах мъчителна потребност да се върна отново в тялото си. Ала бях безпомощна. Не можех нищо да направя. Затова просто ги гледах. След това не чувствах нищо: нито болка, нито страх, нищичко. После всичко — моето тяло, лекарите — бавно избледня. И започнах да изпитвам огромно усещане за покой.
— Опиши ми го — поиска Лоугън.
— Никога преди не бях изпитвала нещо подобно. Сякаш цялото ми същество, цялата ми същност беше изпълнена с доволство. В този миг знаех, че повече нищо не може да се обърка.
Лоугън затвори очи. Той също го усети, само че като от голямо разстояние.
— Сякаш си заобиколен от любов.
— Да, точно така. — Тя замълча. — Дълго време се чувствах по този начин.
Тя отново потъна в мълчание. Лоугън чакаше, стиснал ръцете ѝ в своите, докато времето отлиташе. Бяха минали повече от шест минути — по-дълго от повечето клинични смърти.
— Бях в мрак, но усещах, че отново се движа. След това видях нещо пред себе си. Беше златна граница, нещо като бариера. Отвъд нея като че нямаше нищо. Някой… нещо… стоеше пред нея.
— Създание — подхвърли Лоугън. — Създание от светлина.
— Да. Виждам лицето му, но неясно, защото светлината беше твърде ярка. Помислих си, че може да е ангел, но нямаше крила. Някак си усетих, че ми се усмихва.
— Да — прошепна Лоугън. Той също го различаваше, но едва-едва — блестящо, призрачно привидение с неземна красота. Изглежда, от това създание се изливаше на безкрайни вълни безграничната любов.
— Усетих, че ми говори. Не на глас, а в главата ми. Задаваше ми въпрос.
— Можеш ли да ми кажеш какъв беше? — попита Лоугън, макар вече да се досещаше.
— Попита ме дали съм доволна с онова, което съм направила от живота си. Дали съм направила достатъчно.
Лоугън кимна. Досега всичко, което Дженифър беше споменала: преживяното извън тялото, тъмният тунел, създанието от светлина, граничната страна, „житейската инвентаризация“ — всичко това съвпадаше с преживяното от другите, изпадали в клинична смърт. Той хвърли поглед на хронометъра. Бяха минали повече от десет минути. Това беше по-дълго, знаеше го от повърхностния преглед на документите от ЦИО, от всеки друг случай на клинична смърт, проучван там.
— Създанието повтори въпроса — продължи тя. — Когато го направи, видях целия си живот: от ранното ми детство, неща, за които не бяха мислила или не си бях спомняла с десетилетия — да прелита пред очите ми. И в този миг… — Тя преглътна. — Тогава започна.
Лоугън стисна дланите ѝ окуражително.
— Разкажи ми.
Макар в кабинета да цареше полумрак, видя как красивите черти на овалното ѝ лице се напрягат.
— Съзнанието каза една-единствена дума: „Недостатъчно“. След това се… промени.
Тя започна да диша малко по-трудно.
— Отпусни се — подкани я Лоугън — и ми го опиши. Как се промени създанието?
— В началото беше само усещане. Почувствах как неизразимата безкрайна любов започва да умира. А с нея и топлината, доволството и радостта. Беше толкова бавно, толкова неуловимо, че в началото не го осъзнах. Когато това стана обаче, изведнъж се почувствах беззащитна. В този миг създанието потъмня. Ярката светлина помръкна. И вече можех да виждам лицето му.
За миг един образ се появи в съзнанието на Лоугън: злобно лице, космато и похотливо.
Дишането на Дженифър се беше учестило.
— Изведнъж границата пред мен започна… също да се променя. Вече не беше златна. Потрепери и някак си стана мокра. Приличаше на кървава завеса. Тогава… тогава се стопи и изчезна. — Гласът ѝ потрепери. — А отвъд… отвъд…
— Продължавай — едва доловимо я окуражи Лоугън.
— Отвъд лежеше… лежеше виещият мрак. Опитах се да побягна, да се махна оттам. Но бях дръпната вътре, не можех да се съпротивлявам. Беше твърде късно. Нямаше въздух, нямаше светлина. Не можех да дишам. Около мен… имаше тела. Навсякъде, невидими, хлъзгави, те се плъзгаха край мен. Виещи, винаги виещи. Бях притисната от телата, не можех да помръдна. Почувствах… — Сега вече отваряше уста за въздух като риба на сухо. — Почувствах ужасен натиск. Вътре в мен. Сякаш същността на моето същество се изсмукваше… А той през цялото време се смееше… Тогава почувствах ръба на… на… о, Боже мили!
Внезапно Лоугън го усети отново: демоничното, зло присъствие; безкрайната вражда, омраза и ярост. Беше толкова осезаемо, че едва не го блъсна обратно в стола му.