— Исусе! — възкликна той и направи рязко движение, с което прекъсна връзката с Дженифър.
Тя изпъшка. Кабинетът му потъна в тишина. След това жената избухна в дълбоки ридания.
Лоугън нежно я прегърна.
— Всичко е наред — повтаряше той. — Всичко ще се оправи.
А тя мълчаливо продължаваше да плаче.
40.
Робърт Кармоди стоеше в миришещото на прах помещение и мрачно си играеше с обектива на дигиталния фотоапарат. Наблизо Пейн Уислър беше коленичил на наскоро почистения под, стиснал резбована плочка в ръка, облечена в латексова ръкавица.
— Предмет А–349 — измърмори Уислър в диктофона. — Плочка. Полиран варовик. — Извади от джоба си линийка и внимателно измери предмета. — Седем на девет и половина сантиметра. — Известно време той внимателно оглеждаше лицето на плочката. — Това, изглежда, е молитва за безопасното пътуване на фараона до следващото царство.
Направи още няколко бележки, после внимателно сложи плочката върху бялото ленено платно, проснато наблизо.
— Боб, готово е.
Кармоди въздъхна и избута прожектора до мястото, наведе се над предмета и фокусира фотоапарата. Изщрака десетина пози от различни ъгли и с различна продължителност на експониране. След това се дръпна назад и провери резултата от работата си на диодния дисплей.
— Поредният шедьовър.
Уислър кимна, внимателно зави плочката в ленената кърпа и грижливо я постави в кутията за улики. Кармоди записа номера на снимката в малък бележник.
— Боже — възкликна той, разлиствайки тефтерчето, — тук сме вече… колко?… три часа. И нито един интересен артефакт.
Уислър го стрелна с поглед.
— Шегуваш ли се? Всеки от тези предмети е интересен. Дори са повече от интересни. Това са некрополните богове на първия фараон на обединен Египет.
Кармоди се смръщи.
— Само се чуй. Започна да дрънкаш като онази Ромеро.
Уислър стана и изтупа панталоните си.
— Трябва да си търпелив. Ако искаш бързо удовлетворение, сбъркал си в избора на професия.
— Каква професия? Ти си археологът.
— Топограф — поправи го Уислър.
— А аз съм фотограф. Тук съм вече три седмици. Не мога да се обадя вкъщи, не мога да си поръчам пица по телефона, дори не мога да изляза да потичам.
— В стола ще ти направят каквато искаш пица. А в спортната зала има колкото щеш бягащи пътеки.
— Да, но не хващам любимия си филмов канал. Не мога да играя на любимите си игри. Няма кого да изчукам.
— Това си е твой проблем — вдигна рамене Уислър и остави кутията за улики настрана.
— Искам да кажа, не съм глупак. Знаех в какво се впускам, когато подписах договора и формулярите за неразгласяване. Обаче си мислех, че ще имам възможност да снимам… нали чаткаш — мумии, златни маски. Такива неща. Неща, които по-късно ще изглеждат добре в сивито ми, когато вече ще мога да говоря за тях. Той обаче е оголил това място и е запазил най-хубавите неща за себе си. Само виж това — показа с жест към задния край на първото помещение, където заключена разделителна стена затваряше входа към второто помещение.
— А ти какво очакваш? В края на краищата Марч е главен археолог. Стига си се оплаквал — плащат ти добре. Имам предвид, че можеше да е много по-кофти. Можеше да вършиш неговата работа. — И Уислър махна с ръка към платформата в Пъпната връв, където стоеше пазачът и ги наблюдаваше.
— Не съм подписал договор за вратар. Артист съм в това, което правя. Не просто насочвам камерата и снимам. Мои снимки са участвали в пет различни изложби.
— Продаде ли нещо? — усмихна се лукаво Уислър.
— Не е там работата.
— Да продължаваме — предложи Уислър и се обърна, за да извади внимателно друг предмет от дървения сандък с позлатени ъгли, който стоеше наблизо. Заобръща го внимателно в ръцете си, докато го оглеждаше подробно. — Предмет А–350. Плочка. Полиран варовик. — Той я измери. — Шест и половина на девет сантиметра. — Огледа надписа. — Прилича на списък с подаръците, които жената на Нармер, Нитхотеп, е получила за своя трийсети рожден ден. — Кимна и се усмихна. — Това наистина е интересно.
— Аха. Толкова интересно, колкото да гледаш как съхне боя. Как се пише „да ти го начукам“ с йероглифи?
Уислър му показа среден пръст, след това сложи плочката на ленената кърпа.
— Върши си работата.
С дълбока въздишка Кармоди вдигна фотоапарата и направи задължителните за документацията снимки. Записа си номерата в бележника, след това изгледа кисело как Уислър прибира грижливо плочката за консервиране и архивиране.