— Исках само малко забавление — продължи да се оплаква той, докато Уислър отново бъркаше в сандъка с позлатените ъгли. — Имам предвид, че вися тук от три седмици на гъза на географията. Направо ще се побъркам.
— Разходи се из тресавището. След това се върни и преброй ухапванията от комари. Така ще има какво да правиш. — Уислър поклати глава. — Последното погребение, върху което работих, беше пясъчна дупка от неолита. В сравнение с нея това тук е раят.
— Знаеш ли какво? Трябва да излизаш по-често.
— Може би. — Уислър извади друг предмет от кутията, огледа го. — Предмет А–351. Плочка. Полиран варовик.
— Стига с тия плочки — изстена Кармоди. — Някой да ме застреля. Просто да ме гръмне и да свършваме.
Отвън на металната площадка радиото на пазача изпука и оживя.
— Търбухът вика Епърс.
Пазачът вдигна портативната радиостанция до устата си.
— Епърс слуша.
— Сензорите съобщават за увеличено налягане в координатна точка деветнайсет в Пъпната връв. Би ли се качил да огледаш, преди да пратим ремонтен екип?
— Разбрано. — Пазачът закачи радиото на колана си, обърна се и започна да се катери по металните стъпенки, скривайки се бързо от поглед.
Кармоди го гледаше как изчезва. След това огледа помещението. Както вече беше отбелязал, то беше оголено, като по-лесните за пренасяне предмети бяха изнесени. Като изключим сандъка с позлатени ъгли, бяха оставени само мебелите и огромната статуя, покрита с гумиран брезент.
Очите му се спряха на единия от столовете: покрит със сложни резби и украсен със златен филигран.
— Гледай сега — каза той и отиде до стола, отпусна се върху му с театрална предпазливост.
Уислър го гледаше с изненада и ужас.
— Какво си мислиш, че правиш? Махай се. Не е напълно консервиран — можеш да го повредиш.
— Няма начин. Тези неща са здрави като скала. — Кармоди скръсти ръце на гърдите. — Говори цар Нармер. Доведете ми девственицата за деня.
Уислър погледна тревожно към камерата за видеонаблюдение.
— Ще те видят и ще ти отрежат главата.
— Успокой се. Днес следобед дежури Пакстън. Той ми е приятел. — Кармоди стана от стола, огледа се, за да се увери, че пазачът още го няма, след това се упъти към масивното царско легло. Краката, колоните и балдахинът бяха богато украсени с инкрустации и варак, докато основата беше от обикновено, неукрасено дърво. Той го провери с пръсти и после, успокоен, легна.
— Кармоди — сгълча го Уислър, — ти си напълно мръднал. Махай се оттам, преди да те види пазачът.
— Първо ще премигна четиридесет пъти — отговори фотографът. Той надигна глава, огледа театрално помещението. — Хей, Клеопатра, бързо идвай тук, защото имам скиптър, който трябва да бъде лъснат…
Внезапно се чу силен, остър пукот; цялата рамка на леглото потрепери и започна да се цепи. Преди Кармоди да успее да помръдне, се чу едно пуф от изместения въздух и с втори още по-силен пукот дървеният балдахин се откачи от златните клинове и се стовари върху простряното му тяло.
Взрив от ярко бяло — миг неописуема, съкрушителна болка — и после нищо.
41.
Когато Лоугън влезе в залата за аутопсии на медицинския център, доктор Ръш точно покриваше смазаното и потрошено тяло на Робърт Кармоди със зелен болничен чаршаф. Чувайки стъпките, лекарят вдигна очи, видя Лоугън и поклати глава.
— Не съм виждал тяло, толкова разрушено като неговото — отбеляза той.
— Свършиха с предварителното разследване — съобщи Лоугън. — Изглежда, златните клинове на балдахина са били преднамерено разхлабени.
— Разхлабени ли? — смръщи лице Ръш. — Искаш да кажеш, че е саботаж?
— Може би. Или подготовка, за да бъдат задигнати от някого. В края на краищата са от чисто злато. И всеки е дълъг колкото траверса.
Ръш се умълча за малко.
— Какво е настроението?
— Можеш да си представиш повече или по-малко. Шок. Скръб и безпокойство. Приказките за проклятието отново тръгнаха.
Ръш кимна отнесено. Изглеждаше блед, под очите му имаше черни кръгове. Лоугън се сети какво му беше казал лекарят в самолета: „Но истината, Джереми, е, че съм обучен като специалист по спешни случаи. Ала така и не успях да свикна със смъртта. Смешно, нали? Да, можех да приема естествената смърт: рака, пневмонията, нефрита. Но внезапната, насилствена смърт…“. Запита се дали това беше най-удобното време да говори с Ръш; после си каза, че едва ли ще има по-подходящо.
— Имаш ли минутка? — попита той тихо.
Ръш го погледна.