— Вътрешен дух? — повтори Ръш.
— Имам предвид неуловимата жизнена сила, която ни свързва от този свят със следващия. Византийците, инките, някои племена от американските индианци, розенкройцерите от епохата на Просвещението — всички са имали различни верски модели за подобно нещо. Имало е и има много други.
Ръш го гледаше, но не продумваше.
— Дженифър спомена, че към края на нейната клинична смърт е почувствала ужасен натиск. Тя се почувствала сякаш — нека се опитам да си спомня точните ѝ думи: „сякаш същността на моето същество се изсмукваше“.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо не казвам. Просто правя предположения. Възможно ли е жена ти да е била толкова дълго в клинична смърт, че… ами добре, че да е изгубила част от човешкия си дух?
Ръш се изсмя рязко и късо.
— Нейният дух? Джереми, това е налудничаво.
— Така ли мислиш? Аз възнамерявам допълнително да го проуча. Може да се възрази, че подобен феномен се нуждае от един от ритуалите на католическата църква.
— О? И какъв е този ритуал?
— Ритуалът се нарича екзорсизъм.
В кабинета внезапно се спусна ледена тишина.
— Какво искаш да кажеш? — попита след минута или две Ръш. — Че Нармер не само ни говори чрез Дженифър? Че при тези преминавания е била… обсебена от него?
— Не знам какво се случва при тези преминавания — отговори Лоугън. — Не мисля, че някой може да знае с точност. Знам само, че е опасно.
Ръш въздъхна дълбоко.
— Само още едно преминаване. За да питам за Третата порта. След това ще откажа други преминавания.
42.
Лоугън влезе в ярко осветения район на Търбуха с бележник в ръка. Някъде тук сред шумотевицата и навалицата, сред несекващата работа беше работникът, докладвал, че през нощта е чул странен заплашителен шепот. Той беше следващият от хората в списъка на Лоугън, които трябва да разпита. Разбира се, стига да успееше да го намери.
Огледа се, после се закова на място. Нещо ставаше около отвора на Търбуха. Бяха се събрали много хора — техници, общи работници, също и неколцина учени. Сред тях бяха Портър Стоун и Фенуик Марч, които в момента водеха разговор със сериозни лица. Изпълнен с любопитство, Лоугън се приближи. Ситна индустриална мрежа беше спусната в отвора, висеше на тежка лебедка и приличаше на конците на някаква гигантска марионетка.
Докато гледаше, двигателят на лебедката заработи и след щракане на скорости мрежата започна да се издига. Стоун се беше надвесил над отвора на Търбуха и гледаше напрегнато надолу. Минута по-късно даде знак на оператора на лебедката да забави ход. Тогава Лоугън видя да се появява големият сандък от неръждаема стомана, който лежеше в мрежата. Беше дълъг около два метра и десет и широк деветдесет сантиметра. На Лоугън му заприлича на ковчег.
В този момент осъзна, че това наистина е ковчег. Вътре можеше да има само едно нещо: мумията на Нармер.
С голяма предпазливост двама техници придърпаха обгърнатия от мрежата сандък към приготвената количка, спуснаха го върху нея и освободиха мрежата. Тази операция се ръководеше от Марч, който се виеше около двамата работници като разгневено насекомо и даваше команди.
Изведнъж Лоугън долови с периферното си зрение някакво движение. Обърна се и видя Тина Ромеро, застанала в рамката на вратата, водеща към Търбуха. Тя се огледа, после погледът ѝ попадна върху ковчега на количката. За секунда сякаш се вцепени. После очите ѝ се присвиха. Тя закрачи напред и се изправи пред Марч. Лоугън чу караница на нисък глас. И тогава най-неочаквано Ромеро избухна.
— Ти, егоистично и арогантно копеле! — изкрещя тя и го сграбчи за ризата, стисна я в юмрук, след което го оттласна назад. — Да не си посмял да го докосваш.
Настъпи кратко изумено мълчание. След миг Портър Стоун бързо се вмъкна между двамата, прегърна Ромеро през рамо и я отдалечи от групата къде насила, къде с увещания. През цялото време ѝ говореше тихо и настоятелно. Марч със зачервено като цвекло лице си оправи ризата, прекара пръсти през оредяващата си коса и се обърна отново към количката.
Лоугън се промъкна по-близо до Стоун и Ромеро.
— … извадихме го само за компютърната томография… — долови той, после Стоун сниши още глас.
След още няколко минути напрегнат разговор Стоун стисна рамото на Ромеро, погледна я настойчиво в очите, после се обърна и се върна при групата около Търбуха. Ромеро остана на място, дишайки тежко и стиснала устни в мрачна черта. След малко тя напусна района на Търбуха.