Той плъзгаше мълчаливо дланите си по капака на сандъка, след това по неговите страни, ръцете му с дълги и тънки пръсти като крачетата на паяк се движеха насам-натам като ръцете на френолог, който анализира череп.
— Тина — продума той най-накрая, нарушавайки унесеното мълчание, — моля, скалпел.
Тя излезе напред и му подаде тънкия прав инструмент. Той кимна за благодарност, после внимателно сряза златните ивици, които опасваха ковчега. Лоугън беше предположил, че златните ивици са инкрустирани, но се оказа, че са ивици тънко изкован метал, затварящи капака на сандъка с ритуални печати. След като ги сряза, Стоун ги отлепи от сандъка и внимателно ги сложи настрана. Остана една-единствена ивица, на която се крепеше покритият със скъпоценности серех на капака на сандъка; друг предпазлив срез със скалпела я прекъсна, после археологът внимателно я сложи до другата в основата на плинта заедно с прикрепения към нея серех. След това се изправи и кимна на общите работници. Двамата хванаха краищата на капака и започнаха да го вдигат. Макар да не беше по-дебел от пет сантиметра, мъжете не успяха да го мръднат от мястото му. Валентино и един от пазачите се втурнаха да им помагат. С голямо напъване четиримата успяха да вдигнат капака, пренесоха го до разчистената част на гробницата и с пъшкане го сложиха на земята. Той се стовари върху черния под с тъпо тупване, което отекна в помещението.
Вътре в ониксовия сандък лежеше черна плащаница, осеяна с цветни и златни нишки. Стоун предпазливо я докосна, но както и преди, в мига, когато пръстите му допряха материята, парчето тъкан се превърна в купчинка фин прах. Веществената му форма се беше опазила през хилядолетията само по каприза на природата.
Отдолу се показа лист ковано злато, покрит с примитивни йероглифи.
— Тина? — повика Стоун и насочи светлината на едно от фенерчетата към надписа. — Какво можеш да кажеш за тях?
Ромеро дойде до него и огледа глифите.
— Вероятно се отнасят до папирусите на масата — обясни тя след известно време. — Едва наскоро започнах да ги проучвам. Сякаш са…
— Сякаш са какво?
— Заклинания, но не от обичайния тип.
— А от какъв? — попита Стоун с нотки на нетърпение в гласа.
Тя вдигна рамене.
— Ами приличат повече на ръководство.
— Защо това да е толкова необикновено? — попита Стоун. — Цялата Книга на мъртвите е едно голямо ръководство.
Ромеро не отговори.
Стоун се обърна отново към сандъка и махна на работниците да вдигнат листа ковано злато. Сетне нетърпеливо надникна вътре, накланяйки фенерчето, за да вижда по-добре. Когато Лоугън пристъпи също, видя друг лист скъпоценен метал — с инкрустации от емайл и скъпоценни камъни, а свободната повърхност беше осеяна с йероглифи. Стоун махна на работниците да вдигнат и него.
— Моля, сложете го тук — посочи Ромеро. Тя беше наредила на хората на Валентино да сложат първия лист до масата с папирусите.
След като беше вдигнат и вторият лист, пред очите им се разкри груба, необработена повърхност. На Лоугън в сумрачната светлина се стори, че дъното е осеяно с изобилие от малки, тънки, изсъхнали кости, разбъркани и преплетени в луда неразбория.
Стоун изръмжа от изненада. Протегна ръка, но премисли и си сложи латексова ръкавица, едва тогава потопи ръка в купчината кости.
— Какво е това? — попита Лоугън.
— Проклет да съм — отговори след малко Стоун, — ако това не е коноп.
Ръш пристъпи напред, извади едно парченце с форцепса и го освети с фенерчето си.
— Прав си.
След като кимна на хората на Валентино, Стоун се зае да вади шепи от древното растение. Първоначално предпазливо, но постепенно все по-големи количества, докато подът на третото помещение не се покри с него. Докато вадеха материала, се вдигнаха малки облачета прах и се разнесе странна миризма — като при жътвата преди пет хиляди години — която изпълни ноздрите на Лоугън.
Сред купчините коноп бяха положени две торби. Всяка от тях беше малко по-голяма от баскетболна топка и бе изработена от златни нишки, толкова изкусно изтъкани, че бяха гъвкави като копринени. Много внимателно Стоун ги освободи от обгръщащия го от всички страни коноп и ги сложи на пода до плинта.