Вратата беше пред нея. Тя закрачи нататък, но внезапно спря. На напредъка ѝ отново беше попречено. Този път виновник беше интравенозната тръба, която се простираше от абоката до банката с физиологичен разтвор. Дженифър направи нова крачка и видя как стойката с банката се стоварва на пода; хвърли поглед на тръбичката във вената ѝ и грубо я измъкна.
Този път, когато закрачи към вратата, нямаше повече затруднения.
Тя излезе от медицинския център в централния коридор на Червеното крило и се огледа първо наляво, после надясно. По коридора нямаше никого: повечето свободни от смяна служители бяха или в стаите си, или в залите за почивка и нетърпеливо чакаха новини от третото помещение.
Дженифър се поколеба на прага. Може би искаше да възстанови своето равновесие или да се ориентира. След това се обърна наляво и закрачи надолу по коридора. На първата пресечка зави надясно. Очите ѝ бяха все така забулени, походката ѝ беше неравномерна — като на човек, който дълго време не е стоял на краката си. Ала колкото повече вървеше, толкова походката ѝ се подобряваше, а дишането ѝ ставаше по-равномерно.
Спря се пред врата, на която имаше табела: „Склад за опасни материали. Опасност от експлозия. Влизането забранено“. Тя завъртя топката, но откри, че вратата е заключена. Личната ѝ карта, която висеше на врата — толкова нова, толкова лъскава, синя като небето, се плъзна с лекота през четеца; бравата щракна и се отвори и тя се промъкна в помещението, скривайки се от чужди погледи.
50.
В третото помещение беше настъпило шокирано и объркано мълчание. Портър Стоун се отпусна на колене пред огромния сандък от оникс — дали от умора или разочарование, или от някое друго чувство, не беше ясно. Той остави безмълвно двата предмета да се плъзнат на пода.
Лоугън огледа помещението — черните му повърхности проблясваха сумрачно на светлината на фенерчетата. Хвърли поглед на купчината древен коноп, разхвърляна по пода в безпорядък. Погледна към ниското ложе в дъното, покрито с красива някога покривка за легло и възглавница. Хвърли поглед и на обрамчената със злато маса, върху която лежаха грижливо подредените папируси. Погледна и малките златни кутии, които някога са били затворени, но сега бълваха съдържанието си: къдрици от мед, клин от метеорно желязо, златни нишки. Накрая очите му се спряха върху двете приспособления — не можеше да измисли как другояче да ги нарече — които лежаха до Стоун. Белият уред с формата на купа, апаратът от червен емайл. Лежаха върху торбите, изтъкани от златни нишки: мистерии на пет хиляди години, които предизвикваха зрителя да разгадае техните тайни.
Всичко изглеждаше странно до невъзможност.
Още от самото начало всичко, свързано с гробницата на Нармер, беше необичайно странно. Тя беше подобна на гробниците на владетелите стотици години след него, но същевременно по много начини бе и твърде различна от тях. Мумията му беше открита във второто, а не в третото помещение, разумът подсказваше, че последното, третото помещение ще подслонява нещо от голяма важност за задгробния живот. Въпреки това, докато оглеждаше ръкописите и парчетата метал, Лоугън не можеше да си представи какво е то.
Погледна отново към двете приспособления. Едното бяло, другото червено — точно като короните на Горен и Долен Египет.
— Корони — измърмори той.
Неговият глас пръв наруши мълчанието. Главите на всички се обърнаха към него. Само не на Стоун.
— Да? — промълви Стоун, все още с гръб към Лоугън.
— Тези две приспособления. Каквото и да са, те са предназначени да бъдат носени на главата. В края на краищата това показва и фреската на влизане в гробницата.
Стоун не отговори, просто поклати глава.
— Не може да са нищо друго, освен корони — настоя Лоугън. — Пък и цветовете отговарят. Червено и бяло. Дори слабо напомнят съставните части на двойната корона според изображението, което всички видяхме.
— Не са корони — възрази Стоун. Гласът му беше нисък, сякаш идваше от много далеч. — А резултатът от заниманията на един луд фараон. Не е чудно, че наследниците му са скъсали с неговия начин на живот.
— Признавам, странни са — съгласи се Лоугън. — Не са корони в декоративен или стилов смисъл. Но би трябвало да имат стойност, при това много висока. Защо иначе да ги слага в най-святото помещение в гробницата? Защо да ги затваря в толкова прекрасен саркофаг? Защо да стоварва толкова ужасно проклятие заради тях?