Върна се на улицата и вдигна глава. Капаците на прозорците бяха затворени. Изчака известно време, но нищо наоколо не помръдваше. Забеляза, че колата на Ясна я няма отпред. Обърна се и тръгна обратно към хотела. В следващия миг вратата на отсрещната къща се отвори и на улицата изскочи някаква жена, която уплашено крещеше:
— Ужас! Ужас! Господ да ни е на помощ!
— Какво има? — спря се Катерина, сглобявайки с известно затруднение хърватските думи.
— Ясна! — спря се жената. В очите й се четеше паника. — Открили са я на върха, ударена от светкавица. Кръстът също е пострадал!
— Жива ли е?
— Не знам. Току-що тръгнаха да я прибират.
Жената беше на прага на истерията, от очите й течаха сълзи. Непрекъснато се кръстеше, а пръстите й нервно опипваха броеницата, окачена на шията й.
— Спаси я, Божия майко! — шепнеха устните й. — Не й позволявай да умре, защото е светица!
— Толкова ли е зле? — втренчи се в нея Катерина.
— Едва е дишала, когато са я открили.
Катерина настръхна от внезапната мисъл, която пробяга през съзнанието й.
— Сама ли е била?
Жената не я чу и продължи да се моли, призовавайки Бог да спаси Ясна.
— Сама ли е била? — повтори въпроса си Катерина.
Жената най-сетне се овладя и поклати глава.
— Не. Имало и някакъв мъж, който също бил много зле.
49
Ватикана
9:30 ч.
Валендреа тръгна нагоре по стълбището, което щеше да го отведе в Сикстинската капела. Беше убеден, че е на една ръка разстояние от папската тиара. Единственото препятствие беше някакъв кардинал от Кения, който се опитваше да изтъкне провалената политика на един папа самоубиец. Ако зависеше от него — нещо, което можеше да стане факт още до края на деня, — той без никакво колебание щеше да заповяда тялото на Климент да бъде извадено от криптата на „Свети Петър“ и да бъде транспортирано в Германия. Допълнително основание за такава заповед му даваше и публикуваното неотдавна завещание на Климент, в което той изразяваше желание да бъде погребан в Бамберг. И това щеше да бъде изтълкувано като жест на църквата към своя мъртъв водач, който със сигурност щеше да предизвика положителни реакции в света, но едновременно с това освобождаваше светото място от една слаба душа.
Все още се наслаждаваше на сблъсъка по време на закуската. Двегодишните усилия на Амбрози най-сетне даваха своите плодове. Защото подслушвателните устройства бяха идея на Паоло. В началото Валендреа изпитваше страх от опасността да бъдат разкрити, но Амбрози се оказа прав и щеше да получи съответната награда. Съжаляваше, че помощникът му не присъства на конклава, но му беше възложил важната задача да се освободи от всички магнетофони и микрофони, пръснати на различни места във Ватикана. Това трябваше да стане именно по време на заседанията на конклава, тъй като вниманието на всички беше насочено към Сикстинската капела.
Излезе на площадката, с която завършваше стръмното мраморно стълбище. И се озова лице в лице с Нгови, който явно го чакаше.
— Денят на Страшния съд настъпи, Морис.
— И така може да се каже — кимна африканецът.
Най-близкият кардинал беше на повече от двайсет метра нататък по коридора, а стълбището беше пусто. Повечето от участниците в гласуването вече бяха заели местата си.
— Няма да ми липсват твоите гатанки, Морис — усмихна се пренебрежително Валендреа. — Нито пък тези на Климент.
— Аз се интересувам от отговорите на тези гатанки.
— Желая ти всичко хубаво в Кения. Надявам се, че обичаш жегата.
Понечи да продължи пътя си, но думите на Нгови го накараха да се спре.
— Няма да спечелиш.
Валендреа се обърна. Лукавото изражение на африканеца никак не му хареса.
— Защо?
Без да си прави труд да отговаря, Нгови се плъзна покрай него и влезе в капелата.
Кардиналите заеха местата си. Изправен пред олтара, Нгови изглеждаше буквално нищожен на фона на величествената творба на Микеланджело, изобразяваща Страшния съд.
— Искам да ви кажа няколко думи преди началото на гласуването — обяви той.
Всичките сто и тринайсет кардинали извърнаха глави към него. Валендреа дълбоко си пое дъх. Нищо не можеше да направи, защото кардинал-шамбеланът все още имаше своите пълномощия.