— Част от вас изглеждат убедени, че аз трябва да заема мястото на обичания от всички Климент. Без съмнение съм поласкан, но съм принуден да се откажа от тази чест. Имайте го предвид, когато пускате бюлетините си.
След тези думи чернокожият кардинал напусна олтара и зае мястото си сред гласуващите. Валендреа веднага разбра, че опонентът му ще изгуби подкрепата на четирийсет и тримата кардинали, гласували до този момент за него. Те несъмнено бяха вярвали в победата, но конят, на който бяха заложили, току-що беше напуснал състезанието. На този етап имаше малка вероятност да се появи друг опонент и сметката беше ясна. Достатъчно беше да задържи своите петдесет и девет гласа, към които неминуемо ще се присъедини и една голяма част от обезглавената коалиция на Нгови. Което нямаше да бъде трудно.
Много му се искаше да попита Нгови защо се оттегля. Жестът му изглеждаше напълно лишен от смисъл, защото тези четирийсет и три гласа в негова полза едва ли бяха обединени от Светия Дух. В тази зала се водеше битка между хора, организирана и реализирана от хора. Между тези, които го заобикаляха, несъмнено имаше негови врагове — открити или прикрити. Подходящ за ролята на техен лидер беше началникът на архива, който разполагаше с достатъчно авторитет и старшинство за нея. Силно се надяваше, че оттеглянето на Нгови не означава и противопоставяне на неговата кандидатура, защото през следващите години щеше да му бъде нужен ентусиазъм и покорство, за да даде добър урок на отцепниците. Разбира се, това щеше да бъде една от първите задачи на Амбрози. Всички трябваше да разберат, че погрешният избор си има цена. Същевременно не можеше да не отдаде дължимото и на африканеца, седнал на почетно разстояние от него. „Ти няма да спечелиш“. Глупости. Нгови му поднасяше папската тиара на тепсия. Но какво значение имаше начинът?
Победата си е победа.
Гласуването отне около час. След изненадващия отвод на Нгови всички искаха конклавът бързо да приключи. Валендреа дори не си записваше гласовете, а само броеше колко пъти се повтаря името му. След седемдесет и шестия изобщо престана да слуша. Насочи вниманието си към олтара едва когато контрольорите обявиха 102 гласа в негова полза.
Много пъти се беше чудил какво ли ще изпита в този момент. Моментът, в който ще диктува на един милиард католици в какво да вярват и в какво не. Вече нямаше да има кардинал, който да не му се подчини. Ще го наричат „свети отче“, ще изпълняват всичките му желания до деня, в който ще напусне този свят. Ще има кардинали, които ще плачат или треперят от страх, ще има и такива, които дори ще избягат от капелата и ще изразяват на висок глас несъгласието си. Даде си сметка, че очите на всички ще бъдат фокусирани върху него. Вече не беше кардинал Алберто Валендреа, епископ на Флоренция и държавен секретар на Светия престол. Беше папа.
Нгови стана и пристъпи към олтара. Валендреа разбра, че африканецът иска да приключи със задълженията си на camerlengo. След кратка молитва той се обърна и тръгна по централната пътека. Изправи се пред него и тържествено попита:
— Преподобни милорд кардинал, приемаш ли избора ти за върховен глава на католическата църква, извършен според изискванията на канона?
Този въпрос беше задаван на победителите в продължение на столетия. Закова поглед в пронизителните очи на Нгови и се опита да си представи какви мисли минават през главата му. Защо си беше направил отвод, след като бе сигурен, че на папския трон ще седне най-ненавистният му враг? От всичко, което знаеше за него, беше сигурен в едно — африканецът е всеотдаен католик, готов на всичко за благото на църквата. Съвсем не беше страхливец, но се беше отказал от една битка, която би могъл да спечели.
Прогони тези объркващи мисли от съзнанието си, изпъна рамене и отговори:
— Да, приемам го.
Десетилетия бях изминали от мига, в който италианец бе произнасял тези думи. Кардиналите станаха и започнаха да аплодират. Скръбта по мъртвия папа отстъпи място на радостта от избора на негов наследник. Валендреа си представи какво става отвъд вратите на капелата. Хората там несъмнено бяха усетили оживлението в разкошната зала. Един от контрольорите взе подноса с бюлетините и се насочи към печката. След няколко минути в утринното небе над огромния площад щеше да се появи стълб бял пушек и множеството да избухне в радостни овации.
Аплодисментите в залата бавно стихнаха. Канонът изискваше отговор на още един, последен въпрос.
— Какво име ще приемеш? — попита на латински Нгови.