В капелата се възцари мъртва тишина. Изборът на име щеше да бъде знак какво предстои. Йоан Павел I започна управлението си с имената на двамата си предшественици. Послание, което трябваше да обедини добротата на Йоан със строгостта на Павел. Подобно послание отправи и Йоан Павел II, който избра двойното име на предшественика си. Валендреа беше обсъждал този въпрос в продължение на години, прехвърляйки в главата си най-популярните имена през последните столетия: Инокентий, Бенедикт, Григорий, Юлий, Сикст. Кардинал Якоб Фолкнер бе предпочел името Климент поради германските си корени. Но Валендреа искаше неговото име да подсказва по недвусмислен начин възстановяването на статута на папата император.
— Петър II — обяви той.
В залата се разнесоха изненадани възклицания, но лицето на Нгови остана безизразно. От всичките 267 папи двайсет и трима бяха приели името Йоан, шестима — Павел, тринайсет — Лъв, осем — Александър, а останалите варираха сред множество други имена.
Но Петър беше само един. Първият папа, светецът.
Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата си.
Костите на свети Петър лежаха само на няколко метра оттук, под най-големия християнски храм на света. Той беше първият светец на католическата църква, най-уважаваният и най-почитаният. Цели две хиляди години никой не бе дръзнал да избере името му.
Валендреа бавно се изправи. Времето на преструвките отмина. Всички ритуали бяха спазени. Изборът му беше потвърден, той официално го прие и обяви името си. Вече беше епископ на Рим, викарий на Исус Христос, княз на апостолите, Pontifex Maximus начело на вселенската църква, архиепископ и митрополит на Римската провинция, примат на Италия, патриарх на западния свят. Слуга на божиите слуги.
Извърна се с лице към кардиналите и изпъна рамене.
— Избирам да се наричам Петър II — повтори на италиански той.
Никой не продума. След няколко секунди единият от тримата кардинали, с които бе говорил снощи, започна да ръкопляска, колебливо последван от неколцина други. Скоро капелата се разтърси от бурни аплодисменти. Валендреа се наслаждаваше на победата, която никой друг на този свят не би могъл да удържи. Само две неща помрачаваха настроението му. Едва доловимата усмивка, която се плъзна по лицето на Нгови, и готовността, с която се присъедини към ръкоплясканията.
50
Междугорие, Босна и Херцеговина
11:00 ч.
Катерина не смееше да се отдели от леглото на Мичънър. В главата й все още се въртяха кошмарните сцени, свързани с откриването на безжизненото му тяло и пренасянето му в болницата. Не можеше да си представи, че ще го загуби.
И още по-жестоко се ненавиждаше за лъжите си. Твърдо реши да му признае всичко и да му поиска прошка. Беше приела предложението на Валендреа, водена единствено от желанието да бъде близо до Колин. То със сигурност й беше нужно, защото иначе едва ли би потиснала гордостта и гнева в душата си. Първата им среща на площад „Свети Петър“ преди три седмици беше ужасна. В този смисъл предложението на Валендреа дойде точно навреме, но това изобщо не я оправдаваше.
Клепачите на мъжа в леглото потрепнаха и се повдигнаха.
— Колин.
— Кейт? — Очите му правеха опит да се фокусират.
— Тук съм, Колин.
— Чувам те, но не те виждам. Сякаш гледам под вода. Какво се е случило?
— Гръмотевица. Паднала е върху кръста на върха, а ти и Ясна сте били прекалено близо.
Той вдигна ръка и опипа веждата си, после пръстите му се плъзнаха по дълбоките драскотини, прорязали страните му.
— Тя добре ли е?
— Изглежда, е добре. И нея откриха в безсъзнание също като теб. Какво правихте там, горе?
— По-късно.
— Разбира се. Ето, пийни малко вода. Докторът каза, че имаш нужда от течности.
Поднесе чашата към устните му и той с мъка отпи няколко глътки.
— Къде съм?
— В местната държавна болница, открита специално за поклонниците.
— Казаха ли какво ми е?
— Нямаш сериозни контузии. Просто си се оказал твърде близо до твърде много волтове. Само няколко сантиметра са делели и двама ви от смъртта. Нямаш нищо счупено, но имаш голяма подутина на тила, плюс прорезна рана.
Вратата се отвори и в стаята се появи мъж на средна възраст с набола брада.
— Как е нашият пациент? — попита на английски той. — Аз съм лекуващият ви лекар, отче. Как се чувствате?