Мичънър искаше да я помоли да спре, но си даде сметка, че тя трябваше да си го изкара на някого.
— Дева Мария се появи за последен път — промълви жената.
Мичънър заби поглед в лицето й. Беше много по-различна от вчера: тъжна, вглъбена, замислена. В продължение на повече от двайсет години тя беше контактувала с Божията майка. Реални или не, тези контакти бяха оставили дълбок отпечатък в душата й. Но сега всичко беше приключило и тя очевидно страдаше. Сякаш бе загубила близък човек, на чиито съвети и успокоение бе разчитала цял живот. Родител или нещо друго — какъвто беше Якоб Фолкнер за самия Мичънър.
Част от мъката й изведнъж се прехвърли и в неговата душа.
— Снощи на върха Дева Мария ми разкри десетата тайна.
Той си спомни разпокъсаните й думи, долитащи до слуха му през воя на бурята: Мога да си спомня, знам, че мога! Нямах никаква представа за това, миличка Света Богородице!
— Записах думите й — добави Ясна и му подаде лист хартия. — Дева Мария каза да ти ги предам.
— А какво друго ти каза?
— Нищо, просто изчезна. — Тя направи знак на възрастната сестра. — Сега искам да се върна в стаята си. Оздравявай, отец Мичънър. Ще се моля за теб.
— И аз за теб, Ясна — искрено отвърна той.
Вратата се затвори зад посетителката.
— Колин, нима не разбираш, че тази жена е измамница? — разгневено повиши глас Катерина.
— Не знам каква е, Кейт — въздъхна той. — Но ако е измамница, значи е много добра. Тя вярва в това, което говори. А и дори да е измамница, всичко свърши. Край на виденията.
— Ще го прочетеш ли? — махна към листа Катерина. — Този път не си възпиран от папска забрана.
Вярно беше. Той разгъна листа, но в същия миг главоболието му се върна.
— Не мога — прошепна той и й го подаде: — Прочети го ти.
53
Ватикана
13:00 ч.
Изправен в средата на залата за посетители, Валендреа приемаше поздравленията на служителите от секретариата. Не се беше противопоставил на желанието на Амбрози да освободи голяма част от духовниците и цивилните служители в папския кабинет. След като щеше да разчита на този човек, беше длъжен да му даде свободата да подбира своите сътрудници.
Амбрози се беше отделил от него само през онези няколко минути, в които той произнасяше от балкона обръщението си към вярващите. Беше използвал времето, за да проследи предаванията на различните радио и телевизионни станции — в основната си част положителни. Коментаторите наблягаха на избора на име, което според тях символизираше началото на „един твърде многозначителен понтификат“. Валендреа с удоволствие си представи как дори еретик като Том Кийли се е стреснал от това „Ние, Петър II“, което излетя от устата му. Защото по време на неговото управление нямаше да има духовници, които пишат бестселъри. Служителите на църквата щяха да изпълняват това, което им се нареди. Ако откажеха, щяха да бъдат прогонвани. Като Кийли. Вече беше разпоредил на Амбрози този идиот да бъде отлъчен веднага, най-късно до края на седмицата.
Предстояха и други промени. На първо място сред тях беше възкресяването на папската тиара чрез специално насрочена за целта коронация. Появата му щеше да се отбележи от фанфари, а литургията щеше да бъде отслужена с цялата традиционна пищност. Щяха да върнат на мястото му и специалният папски трон. Това бяха традиции, които Павел VI бе отменил — вероятно поради временна загуба на здрав разум, а може би и като реакция на времето, в което бе живял. Но Валендреа беше твърдо решен да ги възстанови.
Приел почитанията на поредния служител, той се обърна и направи знак на Амбрози.
— Да приключваме, защото имам да свърша още нещо.
Амбрози се обърна към множеството и на висок глас обяви:
— Папата е гладен, уважаеми колеги. Не е ял нищо от сутринта. А вие знаете, че той много обича да си похапва.
Залата се разтърси от смях.
— По-късно ще намеря време да поговоря и с останалите — добави Валендреа. — Бог да ви благослови.
Обърна се и последва Амбрози, който вече се беше отправил към кабинета си. Папските апартаменти бяха разпечатани едва половин час по-рано и в момента там пренасяха личните му вещи, намиращи се един етаж по-долу. През следващите дни му предстоеше да посети музейните зали и прилежащите им хранилища в приземието, но Амбрози вече разполагаше със списък от вещите, които трябваше да украсят папските покои. Изпитваше гордост от съвършения начин, по който бе планирал нещата. Почти всички решения, взети през последните няколко часа, бяха обмислени отдавна. А сега се изпълняваха: в подходящото време и на подходящото място.