Амбрози се поклони и се оттегли, а той се насочи към банята в съседство с кабинета. Все още изпитваше гняв от арогантността на Нгови, но африканецът беше прав: не можеше да стори нищо, което да се отрази на живота му, разбира се, без да се брои възможността да го назначи в някое затънтено място, далеч от Рим. Би било неразумно решение, тъй като по време на конклава доскорошният кардинал-шамбелан бе получил изненадващо силна подкрепа. Би било глупаво да настройва кардиналите срещу себе си, особено на този ранен етап. Което съвсем не означаваше, че ще забрави Морис Нгови. Наплиска лицето си с вода и го избърса с дебелата кърпа. Амбрози се върна, внимателно затваряйки външната врата зад гърба си.
— Началникът на архива чака — обяви той.
Валендреа хвърли кърпата на широкия мраморен плот и кимна.
— Добре, да вървим.
Спуснаха се на приземния етаж. Швейцарските гвардейци видимо се стреснаха, несвикнали да посрещат папата без предварително известие.
Той ги подмина и влезе в помещенията на архивите. Читалнята беше празна. След смъртта на Климент никой нямаше право да влиза тук. Прекоси дългия коридор и стъпи на мозаечния под пред решетката от ковано желязо. Началникът на архива чакаше на крачка от нея. Амбрози беше единственият човек, който присъстваше на срещата.
— Излишно е да повтарям, че задълженията ти тук приключиха — сухо рече Валендреа. — На твое място бих се пенсионирал. Искам да се изнесеш до края на седмицата.
— Вече разчистих бюрото си — отвърна възрастният кардинал.
— Не съм забравил сутрешните ти коментари.
— Много се радвам. Бих искал да ги повториш, когато двамата с теб се изправим пред Бог.
Изведнъж му се прииска да зашлеви това устато старче. Но в следващия миг се овладя и тихо попита:
— Отворен ли е сейфът?
Архиварят кимна. Валендреа се обърна към Амбрози и сухо заяви:
— Остани тук.
Господи, колко дълго беше чакал този миг! Тук години наред се бяха разпореждали други хора: Павел VI, Йоан Павел II, Климент XV. Дори и този противен книжен плъх. Слава богу, всичко това бе приключило!
Втурна се в помещението и рязко издърпа металното чекмедже. Пред очите му се появи дървеното сандъче. Взе го в ръце и ги понесе към масичката, на която преди десетилетия беше седял Павел VI. Вдигна капака и се втренчи в двата листа. Единият, видимо по-стар, съдържаше първата част от третата тайна на Фатима, написана от ръката на сестра Лусия. На гърба му личеше официалният печат на Ватикана, поставен след публикуването на съдържанието му през 2000 г. Другият лист, значително по-нов, съдържаше превод на италиански, направен от отец Тибор през 1960 г. Той също беше подпечатан.
Но тук трябваше да има и още един лист.
Последното факсимиле на Тибор, поставено в сандъчето лично от Климент XV. Къде бе то? Беше дошъл тук, за да довърши делото, започнато преди много години. Да защити църквата и да съхрани собствения си здрав разум.
Но листът го нямаше.
Изскочи от хранилището, втурна се към архиваря и го сграбчи. Лицето му беше почервеняло от гняв. А в очите на кардинала нямаше нищо друго, освен дълбоко смайване.
— Къде е? — излая Валендреа.
— Какво… Къде е какво? — запелтечи старецът.
— Нямам настроение за обяснения! Казвай къде е!
— Кълна се в Бог, че нищо не съм пипал!
Валендреа осъзна, че този човек казва истината. Не той беше предизвикал проблема. Пусна го и кардиналът отстъпи крачка назад, очевидно уплашен от нападението.
— Махай се! — просъска новият папа.
Старецът побърза да се подчини.
Климент! Това можеше да бъде само негово дело! Станало бе в онази петъчна вечер, когато му беше позволил да унищожи половината от посланието на Тибор.
— Искам да знаеш какво те чака, Алберто.
— Но защо не ми попречи, когато запалих листа?
— Ще видиш.
А когато поиска останалата част от превода на Тибор, Климент беше поклатил глава.