— Нищо страшно.
— Спътницата му?
— Очарователна както винаги.
— Засега ще я оставим на мира.
Амбрози му беше разказал за агресивното поведение на Катерина по време на последната им среща в Рим. Тогава тя беше най-сигурната им връзка с Мичънър, но ситуацията претърпя промяна.
— От моя страна няма да има проблеми.
— В такъв случай до утре — приключи разговора Валендреа. — Приятно пътуване.
55
Ватикана
Четвъртък, 30 ноември, 13:00 ч.
Мичънър седеше на задната седалка на специално изпратения от Ватикана автомобил. Катерина беше до него. Настанил се до шофьора, Амбрози вдигна ръка и швейцарските гвардейци до Арката на камбаните пропуснаха лимузината в тихия вътрешен двор. Древните сгради наоколо хвърляха дебела сянка върху влажните павета.
Мичънър за пръв път се чувстваше притеснен между стените на Ватикана. Тук вече властваха манипулатори и врагове. Налагаше се да бъде внимателен, да подбира думите си и да направи максимално точна преценка на събитията, които предстояха да се случат.
Колата спря и пътниците излязоха навън. Амбрози ги поведе към приемната с витражи по прозорците и красиви фрески по стените, където папите посрещаха гостите си векове наред. Прекосиха лабиринт от лоджии и галерии, в които портретите на бившите папи бяха осветени от големи свещници. Бяха изобразени и крале и императори, отдаващи почитта си на Светия престол.
Мичънър веднага разбра къде отиват и не се учуди, когато Амбрози спря пред тежките бронзови врати на папската библиотека. През тях бяха минавали личности като Горбачов, Мандела, Картър, Рейгън, Буш, Клинтън, Рабин и Арафат.
— Госпожица Леу ще изчака в преддверието — разпореди се Амбрози. — А ти ще имаш честта на лична аудиенция, по време на която никой няма право да ви безпокои.
Катерина изненадващо не възрази и покорно тръгна след него.
Мичънър натисна бравата. Масивните рафтове с книги, чиято възраст надхвърляше петстотин години, бяха осветени от три големи прозореца с оловни стъкла, пропускащи слънчевите лъчи по странен, някак фрагментиран начин. Валендреа се беше настанил зад писалището, използвано от папите в продължение на половин хилядолетие. Зад гърба му имаше портрет на Дева Мария в тежка позлатена рамка. Пред писалището, извъртяно под точно определен ъгъл, стоеше тапицирано кресло. Но Мичънър отлично знаеше, че на него могат да сядат само държавни глави, пристигнали на официално посещение тук.
Валендреа стана от мястото си, заобиколи писалището и се приближи с протегната ръка, обърната с дланта надолу. Мичънър знаеше какво се очаква от него и заби остър поглед в лицето на тосканеца. Мигът на покорството. Поколеба се как да постъпи, след което реши да запази дискретно мълчание — поне докато се запознае с намеренията на този демон. Коленичи и целуна папския пръстен, не пропускайки да забележи факта, че ватиканските бижутери бяха успели да изработят нов, специално за Валендреа.
— Научих, че Климент е имал удоволствието да изиска изпълнението на този ритуал от негово преосвещенство кардинал Бартоло, епископ на Торино — мазно се усмихна Валендреа. — Обещавам да му предам, че и ти си спазил изискванията на протокола.
Мичънър се изправи и сухо попита:
— Какво желаете?
Умишлено не добави „свети отче“.
— Как се справяш с контузиите си?
— Това едва ли ви интересува.
— Защо мислиш така?
— Защото помня отношението ви през последните три години.
— Предполагам, че ме провокираш, за да получиш някакъв отговор — отвърна Валендреа и се върна на мястото си зад писалището. — Ще пропусна покрай ушите си непочтителния ти тон.
— Какво желаете? — повтори въпроса си Мичънър.
— Желая да получа това, което Климент е извадил от архива.
— За пръв път чувам, че нещо е било извадено оттам.
— О, нямам настроение за подобни разговори. Климент споделяше всичко с теб.
В съзнанието му се появиха думите на покойния папа: Разреших на Валендреа да прочете съдържанието на сандъчето от Фатима. През 1978 година той лично е изнесъл от архива част от третото послание на Дева Мария.
— Защо имам чувството, че сте крадец?
— Смели думи, особено когато са отправени към папата. Ще ги подкрепиш ли с доказателства?