Якоб,
Преди няколко дни почина Карл Хайгел. На погребението си спомних как тримата, още деца, играехме през лятото край реката. Той беше много благороден човек и ако не беше ти, вероятно бих се влюбила в него. Мисля, че ти през цялото време си го подозирал. Съпругата му почина преди няколко години, а децата му се оказаха неблагодарни егоисти. Какво се случи с нашите младежи? Нима не ценят корените си? Много пъти му носех вечеря и сядахме да си поговорим. Той много те обичаше и се възхищаваше от теб. Малкият и мършав Якоб станал кардинал на католическата църква! Само една стъпка — постът държавен секретар — го дели от папския престол! Той много би се радвал да те види, жалко, че се оказа невъзможно. Бамберг не е забравил своя епископ, а аз знам, че и той не е забравил родното си място. През последните няколко дни непрекъснато се моля за теб, Якоб. Папата не е добре и скоро ще има избор за нов. Може би имаш нужда от молитвите на една възрастна жена, която дълбоко обича своя Бог и своя кардинал. Пази се.
Якоб,
Гледах по телевизията появата ти на балкона на „Свети Петър“. Не мога да ти опиша гордостта и обичта, които изпълниха сърцето ми. Моят Якоб вече е Климент. Колко мъдро си подбрал новото си име! В тази връзка си спомням деня, в който заедно посетихме катедралата и гробницата. Спомням си и как ти си представяше Климент II — един германец, издигнал се до папския престол. Очите ти блестяха, защото още тогава той беше частица от теб. А днес ти вече си папа, Климент XV. Бъди мъдър, скъпи Якоб, бъди смел. От теб зависи дали църквата ще укрепне, или ще потъне в разруха. Направи така, че всички да се гордеят с теб, папа Климент XV. Ще бъде чудесно, ако осъществиш едно посещение в Бамберг. Трябва да го уредиш някой ден. Толкова отдавна не съм те виждала! Ще ми бъде достатъчно да те зърна само за миг, дори и на публично място. Междувременно силно се надявам, че това, което съществува между нас, ще стопля сърцето и душата ти. Управлявай паството си с достойнство и твърда ръка. Помни, че сърцето ми е винаги с теб.
59
21:00 ч.
Катерина се приближи към сградата, в която живееше Мичънър. Полутъмната уличка беше пуста, от двете й страни бяха паркирани множество автомобили. От отворените прозорци долитаха сподавени гласове, пищяха деца, свиреше музика. Но булеварда на петдесет метра зад гърба й фучаха коли.
Прозорците му светеха. Тя застана в един тъмен вход отсреща и вдигна глава към третия етаж. Искаше да поговорят. Той трябваше да разбере, че не го е предала. Нищо не каза на Валендреа, но все пак беше злоупотребила с доверието на Колин. Реакцията му беше по-скоро тъжна, отколкото гневна, и от това й стана още по-тежко. Кога най-сетне ще помъдрее, господи? Защо постоянно допуска едни и същи грешки? Нима е невъзможно поне веднъж да постъпи както трябва — умно и далновидно? Знаеше, че притежава такива способности, но все нещо й пречеше.
Стоеше неподвижно в мрака, спокойна в самотата си, но едновременно с това твърдо решена да постъпи както трябва. Зад прозореца на третия етаж нищо не помръдваше и тя започна да се пита дали Колин изобщо си е у дома. В момента, в който набираше кураж да пресече улицата, от ъгъла се появи кола и бавно започна да се приближава. Катерина се притисна към студения камък, за да избегне светлината на фаровете й. Миг по-късно фаровете угаснаха и колата спря. Беше мерцедес купе, тъмен на цвят.
Вратата се отвори и се появи висок мъж с хлътнало лице й издължен нос. Беше облечен в сив костюм, който не му стоеше добре, а Катерина неволно потръпна от мрачния блясък в тъмните му очи. И друг път беше виждала такива като него. В колата имаше още двама: един зад волана и друг на задната седалка. В главата и звънна тревожна камбана. Тези хора със сигурност бяха изпратени от Амбрози.