— Винаги ли ви е обичал?
— Да не би да намекваш, че е имало и други? Не, Колин. Обичал е само мен.
— Но на даден етап и двамата сте почувствали нужда от промяна. Вие не изпитвахте ли нужда от съпруг, от деца?
— От деца да. Това е една от най-големите мъки в живота ми. Но твърде рано разбрах, че се нуждая от Якоб, а и той от мен. Сигурна съм, че вече си разбрал един прост факт — за него ти беше син в пълния смисъл на тази дума.
Очите й се навлажниха.
— Някъде прочетох, че ти си намерил тялото му. Трябва да е било ужасно.
Мичънър не искаше да мисли за монахините около леглото, които подготвяха Климент за вечния му път.
— Той беше забележителен човек. Но в момента имам чувството, че не съм го познавал.
— Няма защо да мислиш така. У него просто имаше неща, които предпочиташе да запази за себе си. Убедена съм, че и ти ги притежаваш.
Колко вярно.
— Не можах да прочета това — въздъхна тя и махна към плика на масата.
— Значи се опитахте?
Тя кимна.
— Разпечатах го. Бях любопитна. Но едва след смъртта на Якоб. Оказа се, че съдържанието му е на друг език.
— Италиански.
— Кажи ми какво пише в него.
Той се подчини, а тя го слушаше с нарастващо смайване. Трябваше да й признае, че единственият жив човек, който знае съдържанието на този текст, е Алберто Валендреа.
— Знаех, че нещо тормози Якоб. Последните му писма бяха мрачни, дори цинични. Далеч от обичайния му стил. И не ми казваше всичко.
— Аз също се опитах, но той не сподели нищо с мен.
— Понякога беше такъв.
Слухът му долови отварянето на входната врата, последвано от забързани стъпки. Ресторантът се намираше в дъното на приземния етаж, отвъд малкия вестибюл, от който започваше стълбището към горния етаж. Реши, че това е Катерина.
— С какво мога да ви помогна? — попита Ирма, насочила поглед някъде над главата му.
Мичънър седеше с гръб към вратата, с лице към прозореца и реката зад него. Обърна се и видя Паоло Амбрози на няколко крачки от масата. Италианецът беше облечен в черни джинси, които му стояха зле, а под сивото палто и кафявото шалче се виждаше черна риза с отворена яка.
— Къде е Катерина? — скочи Мичънър.
Амбрози не отговори, но на лицето му се изписа мрачно — иронично изражение. Колин понечи да се нахвърли отгоре му, но в ръката на папския секретар проблесна пистолет.
— Кой е този? — попита Ирма.
— Дяволът.
— Аз съм отец Паоло Амбрози — мазно се усмихна италианецът. — А вие трябва да сте Ирма Ран.
— Откъде знаете името ми?
Мичънър застана между двамата, надявайки се Амбрози да не забележи плика на масата.
— Прочел е писмата ви. Снощи, преди да напусна Рим, не успях да прибера всички.
Жената ахна и вдигна ръка пред устата си.
— А папата знае ли за тях?
— След като този мръсник ги е прочел, значи и папата е в течение — мрачно отвърна Мичънър.
Ирма мълчаливо се прекръсти. В очите на Мичънър бавно се промъкна ужас.
— Кажи ми къде е Катерина!
Дулото на пистолета остана насочено в гърдите му.
— На сигурно място, поне засега — отвърна Амбрози. — Но ти знаеш за какво съм дошъл.
— А откъде си сигурен, че е у мен?
— Ако не е у теб, значи е у тази жена.
— Валендреа каза, че сам трябва да го намеря — подхвърли Колин, надявайки се Ирма да запази мълчание.
— За да го изпратиш на кардинал Нгови.
— Още не зная какво бих направил.
— Не, вече знаеш — поклати глава Амбрози.
Мичънър усети, че копнее да забие юмрук в това арогантно лице, но пистолетът го спря.
— Катерина е в опасност, така ли? — вдигна глава Ирма.
— Тя е добре — отвърна Амбрози.
— Реално погледнато, Катерина е твой проблем, Амбрози — подхвърли Мичънър. — Защото беше твой шпионин. Лично аз вече пет пари не давам за нея.
— Тези думи положително ще разбият сърцето й.
— Сама се е забъркала в тази каша, сама да се оправя — сви рамене Мичънър. Сърцето му се сгърчи при мисълта, че излага живота й на опасност, но беше убеден, че всяка проява на слабост в този момент ще се окаже фатална.