Пред него стоеше кардинал Бартоло, с когото се беше разбрал да го изчака след края на заседанието. Епископът на Торино беше настоял да разговорят именно днес. Вероятно за поста държавен секретар, който му беше обещал преди началото на конклава. Всъщност обещанието бе дадено от Амбрози, но по-късно самият той бе настоял назначението да се отложи максимално във времето. На практика този пост беше обещан на още няколко души, но Паоло се нуждаеше от време, за да намери достатъчно солидни компромати срещу повечето от тях. Целта беше да им откажат назначението, но да запазят властта си над тях. Разбира се, повечето от тези хора щяха да получат други оферти, но Валендреа добре знаеше, че позицията държавен секретар е мечтата на всички кардинали.
Бартоло го чакаше близо до Pasetto di Borgo. Построеният през средновековието пасаж свързваше Ватикана с Кастел Сант Анджело — крепостта, която беше пазила папите в продължения на столетия.
— Твое преосвещенство — рече Валендреа и пристъпи към торинския кардинал.
— Свети отче — почтително отвърна Бартоло и сведе глава в знак на уважение. После на лицето му се появи дяволита усмивка. — Обръщението ти харесва, нали, Алберто?
— Действително звучи добре.
— Напоследък ме избягваш.
— Глупости — махна с ръка Валендреа.
— Познавам те много добре — изгледа го възрастният духовник. — Освен това чувам, че и други се надяват да заемат мястото.
— Знаеш, че гласове се събират трудно — въздъхна Валендреа. — Трябва да правим каквото можем. — Опитваше се да поддържа игрив тон, но Бартоло съвсем не беше наивник.
— Осигурих ти цели дванайсет гласа — изтъкна той.
— Които се оказаха излишни.
Лицето на Бартоло видимо се опъна.
— Само защото Нгови се оттегли. Но ако беше продължил борбата, тези дванайсет гласа щяха да се окажат решаващи.
Изрече последните думи с писклив глас, което рязко намали тежестта им, превръщайки ги почти в молба. Валендреа реши да премине в директно настъпление.
— Густаво, ти си прекалено възрастен, за да бъдеш държавен секретар. Тази длъжност е тежка, изисква много пътувалия.
Бартоло се втренчи в лицето му. Явно щеше да бъде един от съюзниците, които трудно можеха да бъдат задоволени. Подслушвателните устройства потвърдиха, че кардиналът наистина бе привлякъл няколко гласа и още от началото беше сред фаворитите му. Но имаше репутация на мързеливец и хитрец с не особено добро образование и пълна липса на дипломатически опит. Издигането му на всеки пост във Ватикана би било посрещнато с недоумение, да не говорим за особено деликатното място на държавния секретар. За него кандидатстваха още трима кардинали, които също бяха работили упорито за Валендреа, но притежаваха огромен опит и се радваха на голямо уважение в колегията на кардиналите. Бартоло обаче предлагаше нещо, което другите не притежаваха: безпрекословно подчинение. А то не можеше да се отмине с лека ръка.
— Ако все пак реша да те назнача, ще стане при определени условия, Густаво — внимателно подхвърли Валендреа, решил да изпробва почвата, преди да направи решителната крачка.
— Слушам те.
— Възнамерявам да ръководя външната политика лично. Което означава, че решенията ще вземам аз, а не ти. За теб ще остане да ги изпълняваш безпрекословно.
— Ти си папата.
Отговорът дойде бързо, изпълнен с радостна готовност.
— Няма да търпя нито непокорство, нито самоволни действия.
— Алберто, духовник съм от близо петдесет години и винаги съм изпълнявал папските заповеди. Дори коленичих и целунах папския пръстен на Якоб Фолкнер — човек, когото дълбоко ненавиждах. Не виждам причина да се съмняваш в лоялността ми.
Валендреа си позволи една приятелска усмивка.
— Не се съмнявам. Искам само да си наясно с правилата.
Обърна се и тръгна бавно през пасажа, следван по петите от Бартоло.
— Някога папите са бягали от Ватикана, използвайки този път — подхвърли той. — Криели са се като деца, които се плашат от тъмното. Направо ми става лошо, като си го представя.
— Срещу Ватикана вече няма армии — успокоително отвърна Бартоло.
— Няма войници, но армиите са си на мястото — поклати глава папата. — Днешните неверници ни атакуват под формата на репортери и журналисти. Опитват се да подкопаят устоите на църквата със своите камери и бележници, подпомагани активно от разни либерали и дисиденти. Понякога става така, че дори папата е на тяхна страна, Густаво. Както беше в случая с Климент.