Божествената поява в Ла Салет през 1846 г. (спомената в Глава 19 и 42) е предадена реално, също като историята на двамата очевидци с техните хапливи забележки и язвителните коментари на папа Пий IX. Тази поява е една от най-странните в цялата история, свързана с Дева Мария, белязана със скандали и съмнения. Тайната е неразделна част от нея, а оригиналното й описание действително липсва от архивите на Ватикана. В допълнение Светият престол прави всичко възможно да запази в тайна събитията, случили се в това малко селце на френските Алпи.
По подобен начин се развиват и нещата в Междугорие, въпреки че те рязко се отличават от другите появи на Мадоната. Защото там става въпрос не за единична поява, нито дори за поредица от появи, а за хиляди такива в продължение на двайсет години. Църквата и до днес няма официално становище по въпроса, въпреки че босненското селце отдавна се е превърнало в място за поклонение. Както е отбелязано в Глава 38, тайните от Междугорие са десет на брой. Беше ми трудно да устоя на подобно изкушение и резултатът личи в Глава 65, в която по естествен начин се свързват десетата тайна от Междугорие с третата от Фатима, за да се стигне до окончателното доказателство, че Бог съществува. Но, както отбелязва в Глава 69 Мичънър, въпреки това доказателство нещата опират до непоклатимостта на вярата.
Истина са и пророчествата на Малахия, описани в Глава 56. А точността на прозвищата, съпътстващи имената на бъдещите папи, е наистина свръхестествена и смайваща. Абсолютно точно е и последното от тези пророчества относно 112-ия папа на име Петър. То върви в комплект с предупреждението за „Безмилостния съдник, който ще съди народите от Града на седемте хълма“. Папа Йоан Павел II е сто и десети в списъка на Малахия. От пророчеството му за 112-ия папа ни делят само двама. По подобие на Рим германското градче Бамберг също е наричано „Градът на седемте хълма“. Самият аз научих това по време на посещението си там и веднага се изкуших да го включа в историята си.
За съжаление ирландските „центрове за раждане“ от Глава 15 също са съществували реално. Както и болката, която са причинявали. Хиляди бебета били отнемани от майките им и осиновявани в чужбина. За тяхното минало не се знае почти нищо и мнозина — днес вече възрастни хора — правят огромни усилия да открият корените си, както го прави Колин Мичънър. За радост тези „центрове“ вече не съществуват.
Не по-малко тъжна е съдбата на румънските сирачета, описана в Глава 14. Тяхната трагедия продължава и до днес, те все така страдат от болести и отчайваща бедност, да не говорим за сексуалната експлоатация, на която са подложени от педофили в страната и чужбина.
Всички църковни процедури и церемонии са предадени точно, с изключение на древния ритуал със сребърното чукче, използван за установяване смъртта на папата (Глава 30 и 71). Той вече не се прилага, но на мен ми беше трудно да пренебрегна драматичното му звучене.
Реално е и разделението, което съществува в католическата църква. То е многопластово: между консерватори и либерали, италианци и неиталианци, европейци и неевропейци. Антагонизмът между Климент XV и Алберто Валендреа го отразява съвсем точно.
Разбира се, цитатите от Библията в Глава 57 са съвсем точни и представляват голям интерес в контекста на фабулата. Такива са и думите на Йоан XXIII (Глава 7 и 68), произнесени пред Втория ватикански събор през 1962 г. Неговата надежда, че земният град ще се превърне в копие на небесния град, в който властва истината, са особено многозначителни предвид факта, че той е първият папа, запознал се с третата тайна на Фатима.
Самата трета тайна става обществено достояние през май 2000 г. Това вероятно е свързано с опасенията на църквата от евентуален атентат срещу папата (както се споменава в Глава 17 в разговора между Нгови и Валендреа) и обяснява нежеланието й тайната да бъде оповестена по-рано. На практика обаче загадките и двусмислиците в нея са повече объркващи, отколкото заплашителни. Именно това кара редица наблюдатели да се съмняват, че съдържанието й е публикувано изцяло.
Католическата църква е уникална човешка институция. Тя не само оцелява в продължение на две хилядолетия, но и продължава да процъфтява. Въпреки това много хора се питат каква ще бъде съдбата й през следващия век. Някои, по подобие на Климент XV, твърдо вярват във фундаменталните промени. Други, като Алберто Валендреа, искат завръщане към традиционните й корени. Но най-точно е мнението на папа Лъв XIII, изразено през 1881 г.: