— Може би съм подценил отец Мичънър — поклати глава държавният секретар. — В крайна сметка се оказва, че и той е обикновен човек, със своето минало и грешки. Това ми харесва. Разкажи ми нещо повече.
— Катерина работи за няколко европейски издания. Нарича себе си журналистка, но е по-скоро писателка на свободна практика. Има публикации в „Шпигел“, „Хералд Трибюн“ и лондонския „Таймс“, но никъде не се задържа дълго. Специалист по лявата политика и радикалната религия. Статиите й не ласкаят организираното духовенство. Съавтор е при написването на три книги: две от тях за дейността на Зелената партия в Германия, а третата — за френската католическа църква, които нямат особен успех. Високоинтелигентна, но недисциплинирана личност.
Валендреа усети, че е попаднал на нещо важно.
— И амбициозна, предполагам.
— Има два брака след раздялата с Мичънър. И двата кратки. Връзката й с отец Кийли е повече нейна идея, отколкото негова. През последните две години работи в Америка. Един ден просто се появява в кабинета му и оттогава са заедно.
— Любовници ли са? — любопитно го погледна Валендреа.
— Трудно е да се каже — сви рамене Амбрози. — Но вероятно да, тъй като тя си пада по духовниците.
Кардиналът отново си сложи слушалките и включи магнетофона. В ушите му екна гласът на Климент XV: Съвсем скоро ще бъда готов с писмото до отец Тибор. В него ще настоявам за писмен отговор, но ако прояви желание да говори — изслушай го. Задавай му каквито искаш въпроси, а после ще ми разкажеш всичко.
— Какво е намислил старият глупак? — попита Валендреа, докато смъкваше слушалките. — Защо изпраща Мичънър при някакъв осемдесетгодишен свещеник? Каква полза би имал от него?
— С изключение на самия Климент, той е единственият жив човек, който е запознат с тайните от Фатима, пазени в нашия архив. Получил е оригиналния текст на сестра Лусия лично от ръцете на папа Йоан XXIII.
Коремните мускули на кардинала болезнено се свиха при споменаването на Фатима.
— Откри ли този отец Тибор?
— Разполагам с адреса му в Румъния.
— Искам да бъде поставен под непрестанно наблюдение.
— Ясно. Но не знам защо.
Валендреа нямаше желание да дава обяснения. Поне до момента, в който щеше да бъде лишен от избор.
— Според мен няма да е излишно да наблюдаваме и Мичънър — подхвърли той.
— Мислите ли, че Катерина Леу ще ни помогне? — ухили се Амбрози.
Държавният секретар се замисли, преди да отговори, опитвайки се да обобщи информацията за Мичънър и подозренията си по отношение на тази жена.
— Ще видим, Паоло, ще видим — промърмори той.
7
20:30 ч.
Мичънър стоеше пред високия олтар на катедралата „Свети Петър“. Огромната базилика вече беше затворена за посетители, тишината се нарушаваше единствено от екипите за почистване, които старателно лъскаха мозаечния под. Облегнал се на близката мраморна колона, свещеникът наблюдаваше как чистачите използват окачените на дълги дръжки парцали с дезинфекционна течност, за да почистят мраморните стълби от мръсотията на деня. Под краката му беше гробът на свети Петър, реалният център на християнската религия, на теологията и на изкуството. Обърна се и вдигна глава към покрития с орнаменти балдахин на Бернини, после насочи поглед към високия купол на Микеланджело, който, по думите на един възхитен посетител, бе обгърнал олтара „сякаш с шепите на бога“.
Замисли се за Втория ватикански събор, опитвайки се да си представи как стройните редове от мраморни скамейки са били заети от над три хиляди кардинали, свещеници, епископи и теолози, представители на почти всички религиозни течения в света. В далечната 1962 г. той самият беше все още момче, което току-що бе приело първото свето причастие и учеше в католическото училище на Североизточна Джорджия, разположено на брега на река Савана. И нямаше никаква представа за това, което се случва в Рим, отдалечен на повече от пет хиляди километра. По-късно беше гледал филми за това събитие, открито от прегърбения на престола си папа Йоан XXIII, който призоваваше традиционалистите и техните опоненти да работят заедно, за да превърнат земния град в максимално близко копие на онзи небесен град, в който властва истината. Това беше безпрецедентно събитие. Абсолютният монарх призоваваше своите поданици да се обединят в посока на промените. В продължение на три години делегатите бяха обсъждали религиозната свобода и юдаизма, светския живот и брака, културата и духовенството. В резултат на всичко това църквата претърпя коренни промени. За някои те бяха недостатъчни, за други — твърде големи.