— Но, свети отче…
Климент вдигна ръка.
— Не възнамерявам да отговарям на повече въпроси — обяви с необичайно гневен тон той.
— Добре — отстъпи Мичънър. — Бъди сигурен, че ще открия отец Тибор.
Климент погледна към решетката в дъното и въздъхна:
— Моите предшественици дълбоко са грешали.
— В какъв смисъл, Якоб? — внимателно попита Нгови.
Климент се обърна — в очите му имаше мъка и отчуждение.
— Във всякакъв, Морис — отвърна той.
8
21:45 ч.
Валендреа се наслаждаваше на вечерта. Преди повече от два часа двамата с отец Амбрози се качиха в служебната кола и се насочиха към „Ла Марчело“ — едно от любимите му ресторантчета, където приготвяха фантастично телешко сърце с аспержи, без съмнение най-доброто в Рим. А специфичната тосканска супа ribollita, приготвена от стар фасул, зеленчуци и хляб, му напомняше за детството. Да не говорим за десерта от лимонов мус със сок от мандарини, който запленяваше всеки гост и го караше да се върне отново. Вече трета година кардиналът вечеряше тук, на специално запазена маса в дъното на помещението. Собственикът познаваше както вкуса му по отношение на вината, така и изискванията му за абсолютно уединение.
— Прекрасна вечер — промълви Амбрози.
По-младият духовник седеше срещу Валендреа в просторното купе на мерцедеса, който бе разхождал из Вечния град множество дипломати и държавници — включително президента на САЩ, който посети Ватикана миналата есен. Местата за пътници бяха отделени от предните седалки с матирано стъкло, а външните прозорци на лимузината бяха тонирани и блиндирани. Страничните врати и подът бяха обшити с дебели листове стомана.
— Така е — кимна Валендреа и с наслада дръпна от цигарата си. След прекрасната вечеря никотинът проникваше в кръвта му по особено приятен начин. — Какво знаем за отец Тибор?
От известно време насам говореше в първо лице множествено число, надявайки се, че това ще му бъде от полза в бъдеще. Векове наред папите бяха говорили по този начин. Пръв се отказа от него Йоан Павел II, а Климент XV го обяви за мъртъв и погребан. Но ако сегашният папа беше решен да изостави старите, проверени от времето традиции, кардинал Валендреа беше още по-твърдо решен да ги възкреси.
По време на вечерята не си позволи да задава на Амбрози въпроси по темата, която изцяло ангажираше съзнанието му, придържайки се към правилото да не обсъжда църковни въпроси извън стените на Ватикана. Твърде често бе ставал свидетел на провалени от прекалена словоохотливост кариери, а в няколко случая сам беше допринасял за провалите. Но тази лимузина се смяташе за територия на Ватикана, а Амбрози имаше грижата да я проверява редовно за евентуални подслушвателни устройства.
Тиха мелодия от Шопен изпълваше купето. Музиката му помагаше да се отпусне, но същевременно играеше ролята и на допълнителен заглушител.
— Името му е Андрей Тибор — започна доклада си Амбрози. — Работил е във Ватикана между 1959 и 1967 година. След това е служил като обикновен свещеник в различни енории до пенсионирането си преди двайсетина години. В момента живее в Румъния и получава пенсията си на постоянен адрес. Разполагаме с подписаните му разписки.
Валендреа дръпна още веднъж от цигарата си.
— Значи въпросът е какво иска Климент от този възрастен свещеник — промърмори той.
— Нещо, което несъмнено има връзка с Фатима — отвърна Амбрози.
Лимузината зави на Виа Милацо, излезе на Виа деи Фори Империали и плавно се понесе към Колизея. Кардиналът обичаше древната атмосфера на Рим. Не му беше трудно да си представи задоволството на дългата поредица от императори и папи, властвали над този прекрасен и величествен град. Беше убеден, че един ден това задоволство ще споходи и него. Защото алената кардиналска мантия съвсем не го задоволяваше. Искаше да носи онази малка шапчица, наречена camauro, полагаща се единствено на папите. Същата, която Климент обяви за анахронизъм и отказа да сложи на главата си. Но когато му дойде времето, шапчицата от алено кадифе с тънка ивица бяла кожа със сигурност ще бъде един от символите на папската власт. Католиците от Европа и Третия свят ще бъдат лишени от възможността да омаловажават латинската догма. Напоследък църквата обръщаше повече внимание на исканията на света, отколкото на защитата на вярата. Броят на католиците непрекъснато намаляваше за сметка на исляма, индуизма, будизма и различните протестантски течения. А това несъмнено беше дело на дявола. Единствената истинска апостолическа църква беше в беда, но Валендреа прекрасно знаеше, че тя се нуждае от твърда ръка и от нищо друго. Ръка, която ще накара свещениците да се покоряват, ще задържи вярващите и ще увеличи приходите. Ръка, която несъмнено ще бъде неговата.