— Ако програмата се спази, папата ще остане за обяд — отвърна той. — Засега всичко върви нормално. Получихте ли списъка с предпочитаните блюда?
— Да — кимна домакинът му. — Ще се съобразим с него.
Климент не харесваше италианската кухня — факт, който Ватикана старателно се опитваше да скрие. Официалната версия гласеше, че хранителните навици на папата са частен въпрос, който няма нищо общо с изпълнението на задълженията му.
— Няма ли да влезем? — подхвърли Мичънър.
Напоследък нямаше никакво желание да обсъжда църковната политика с когото и да било. Вероятно защото си даваше сметка, че авторитетът му намаляваше успоредно с влошаващото се здравословно състояние на Климент. Насочи се към храма, следван по петите от раздразнителния свещеник. Очевидно днес той щеше да бъде неговия ангел — пазител.
Климент стоеше в средата на катедралата, пред него висеше правоъгълен стъклен сандък. Вътре се намираше кремава ленена плащаница, дълга около четири метра, върху която падаше разсеяната светлина от купола. По плащаницата личаха неясните очертания на човешка фигура, просната по гръб и покрита отгоре със савана. Виждаха се брадата, дългата до раменете коса и издължените ръце, свенливо кръстосани над слабините. По главата и китките личаха кървави следи, а върху гърдите имаше няколко прободни рани. По гърба имаше белези от дълбоки изгаряния.
Дали това са останките на Христос беше въпрос на вяра. В личен план на Мичънър му беше трудно да приеме, че едно тъкано на ръка парче плат може да запази формата си в продължение на две хилядолетия. За него тази реликва беше много близка до феномена с явяването на Дева Мария, който проучваше внимателно проучваше през последните два месеца. Беше отделил време на описанията на всеки очевидец на свръхестественото явление, въпреки че папското разследване обяви повечето от тях за грешки, халюцинации или проява на психическа нестабилност. Разбира се, част от тези описания си бяха чиста измислица. Но имаше и около две дузини случаи, които изследователите не бяха успели да дискредитират или оборят въпреки усилията си. В крайна сметка, след изчерпването на всички възможни аргументи, те бяха окачествени като действителна поява на божията майка на грешната земя.
Като Фатима.
Но, както и в случая с плащаницата пред очите му, всичко беше въпрос на вяра.
Молитвата на Климент продължи цели десет минути. Мичънър отбеляза, че изостават от програмата, но никой не смееше да се намеси. Множеството изчака в пълно мълчание папата да се изправи, да се прекръсти за последен път и да последва Бартоло към параклиса от черен мрамор. Кардиналът пазител изгаряше от нетърпение да покаже това наистина блестящо и внушително произведение на средновековната архитектура.
Обиколката отне близо половин час, удължена от въпросите на Климент и категоричното му желание да поздрави всички присъстващи в катедралата. Определеното за визитата време бързо се топеше и Мичънър въздъхна с облекчение, когато папата най-после поведе процесията към една от страничните постройки, където щеше да се състои официалният обяд.
Но на крачка от залата Климент спря и се обърна към Бартоло.
— Тук има ли подходящо място, където да разменя две думи с помощника си?
Кардиналът се ориентира светкавично и посочи една дълбока странична ниша без прозорци, използвана за гардероб. Климент изчака вратата да се затвори и извади плик в гълъбов цвят. Мичънър знаеше, че такива пликове съдържат единствено личната му кореспонденция. Самият той беше купил комплекта за писма от една римска книжарница и му го беше поднесъл като подарък за Коледа.
— Това е писмото, което искам да занесеш в Румъния — каза папата. — В случай че отец Тибор не може или не желае да изпълни молбата ми, ще го унищожиш и ще се върнеш в Рим.
— Разбирам — кимна Мичънър, поемайки плика.
— Преподобният кардинал Бартоло демонстрира покорство, нали? — подхвърли с усмивка Климент.
— Съмнявам се, че ще използва тристата индулгенции, които му се полагат за целувката на папския пръстен — отвърна Мичънър.