По стара традиция всеки, който целуне папския пръстен с „искрена благочестивост“, получава в дар определен брой индулгенции. Мичънър често се питаше дали средновековните папи, измислили тази награда, действително са били загрижени за опрощаването на греховете, или просто са искали да бъдат обект на по-гореща почит.
— Според мен греховете му са повече от триста — засмя се Климент. — Той е един от най-близките съюзници на Валендреа и като нищо може да получи поста държавен секретар, ако тосканецът си осигури папския трон. Страх ме е дори да си помисля за подобна възможност, защото Бартоло не притежава качества дори за епископ на тази катедрала.
Разговорът явно щеше да е откровен и Мичънър си позволи да подхвърли:
— За да предотвратиш това, ще ти трябва помощта на всичките ти приятели, които ще вземат участие в следващия конклав.
Климент моментално схвана значението на тези думи.
— А ти искаш алената biretta, нали?
— Прекрасно знаеш, че я искам — кимна Мичънър.
Папата махна към плика в ръцете му.
— Направи това за мен.
За миг Мичънър се запита дали задачата му в Румъния има някаква връзка с кардиналското назначение, но после прогони тази мисъл от главата си. Това не беше в стила на Якоб Фолкнер. Но напоследък папата се държеше доста загадъчно.
— Все още ли няма да споделиш с мен какво те тревожи? — попита той.
Климент пристъпи към одеждите, окачени до стената.
— Не ти трябва да знаеш, Колин, повярвай ми.
— Може би мога да помогна.
— Не ми каза нищо за срещата си с Катерина Леу. Как ти се стори след всичките тези години?
Отново смяна на темата.
— Разменихме си само няколко думи. Всички до една изпълнени с напрежение.
Веждите на Климент любопитно подскочиха нагоре.
— Защо позволи това?
— Тя е страшно упорита, а отношението й към църквата е твърдо и безкомпромисно.
— Кой би могъл да я обвинява, Колин? Вероятно те е обичала, но е била безсилна. Едно е да загубиш мъж от съперница, но съвсем друго от Бог. Такова нещо се приема много трудно, а несподелената любов не е никак приятна.
Мичънър отново се учуди на интереса на папата към личния му живот.
— Това вече няма значение — въздъхна той. — Тя си има свой живот, аз също.
— Което не означава, че не можете да бъдете приятели. Да споделяте чувствата, които ви вълнуват, да се радвате на взаимната си загриженост. Църквата определено не ни забранява тези малки удоволствия.
Самотата е неизбежна част от живота на всеки духовник. В това отношение Мичънър имаше късмет, защото спечели близостта на Фолкнер в момента, в който изгуби Катерина. Именно той изслуша изповедта му и опрости греховете му. По ирония на съдбата ставаше въпрос за същите грехове, които беше извършил и отец Кийли и заради което му предстоеше да бъде отлъчен. Може би именно те бяха пробудили интереса на папата към него.
Климент пристъпи към един от рафтовете и опипа грижливо сгънатите одежди в ярки цветове.
— В детството си бях послушник в църквата на Бамберг. Спомням си това време с особено топли чувства. Беше непосредствено след войната, когато народът ни усилено възстановяваше щетите. За щастие, катедралата беше оцеляла, пощадена от бомбардировките. Винаги съм гледал на този факт като на метафора. Божият храм беше останал непокътнат въпреки злините, причинени от смъртните.
Мичънър замълча. Този разговор очевидно имаше някаква цел. Иначе Климент не би нарушил програмата и не би накарал толкова много хора да го чакат.
— Обичах онази катедрала — прошепна той. — Тя беше част от младостта ми. В главата ми още звучат прекрасните изпълнения на детския хор. Много бих искал да бъда погребан там, но за съжаление е невъзможно. Папите трябва да почиват в „Свети Петър“. Чудя се кой го е измислил.
Гласът на Климент беше тих и далечен и Мичънър се запита на кого всъщност говори той. Направи крачка напред и тихо попита:
— Кажи ми какво не е наред, Якоб?
Пръстите на Климент се отделиха от меката тъкан, треперещите му ръце се сключиха на гърдите.
— Ти си много наивен, Колин. Не можеш да разбереш много неща. — Говореше през зъби, почти без да движи устните си. Гласът му стана равен и напълно лишен от емоции. — Мислиш ли, че дори за момент можем да се радваме на някаква дискретност? Нима не оценяваш огромните амбиции на Валендреа? Тосканецът знае за всяка наша стъпка, информиран е за всяка наша дума. Искаш да бъдеш кардинал, нали? Но за да станеш, трябва да осъзнаваш и отговорностите, свързани с този пост. Как да те издигна на него, след като не виждаш и най-простите неща?