Противоречието рядко присъстваше в техните отношения. Сега обаче беше ясно, че папата го мъмри. Но за какво?
— Ние сме само хора, Колин. Нищо повече. Аз не съм по-непогрешим от теб. Но въпреки това се обявяваме за князе на църквата. За всеотдайни духовници, чиято единствена грижа е да изпълняват желанията на своя Бог. На практика ние изпълняваме собствените си желания. Характерен пример е онзи глупак Бартоло, който чака отвън. Единственият въпрос, който го вълнува, е кога ще умра. Тогава неговата съдба ще се промени, твоята също.
— Надявам се, че не говориш по този начин и пред други хора — сухо подхвърли Мичънър.
Климент нежно докосна кръста, който висеше на гърдите му. Движението беше достатъчно, за да прогони треперенето на ръцете му.
— Безпокоя се за теб, Колин — промърмори той. — Приличаш ми на делфин, затворен в аквариум. Животът ти е преминал под грижите на дресьорите, които са ти осигурявали чиста вода и изобилие от храна. Но сега ти предстои да се върнеш в океана и аз си задавам въпроса дали ще оцелееш там.
Мичънър се ядоса не на шега. Никак не обичаше да слуша снизходителните назидания на папата.
— Зная повече, отколкото си мислиш! — отсече той.
— Но нямаш никаква представа за истинската същност на личности като Алберто Валендреа. Той не е божи служител. Много папи са били точно като него — алчни и самомнителни глупаци, които си въобразяват, че властта е всичко. Аз мислех, че такива хора са част от нашето минало, но се оказа, че греша. Вярваш ли, че можеш да се бориш с Валендреа? — Климент поклати глава. — Не, Колин, ти не можеш да се сравняваш с него. У теб има прекалено много достойнство и доверчивост.
— Защо ми казваш всичко това?
— Защото трябва да ти го кажа. — Климент направи крачка напред и лицето му се оказа на сантиметри от лицето на Мичънър. — Алберто Валендреа ще съсипе тази църква. Или това, което аз и моите предшественици не сме успели да съсипем. Непрекъснато ме питаш какво не е наред, но би трябвало да мислиш не за тревогите ми, а за задачата, която съм ти поставил. Ясно ли ти е?
Мичънър беше изненадан от прямотата на Климент. Той беше на четирийсет и седем години, личен секретар на папата. Най-верният му служител. Защо тогава старият му приятел поставяше на изпитание неговата лоялност и способности? Реши да не спори повече и кимна.
— Напълно, твое светейшество.
— Морис Нгови е човекът, който най-много се доближава до мен. Никога не забравяй това. — Климент отстъпи крачка назад и смени темата. — Кога заминаваш за Румъния?
— Утре сутринта.
Климент кимна, бръкна под мантията си и извади още един гълъбов плик.
— Много добре — промърмори той. — Би ли пуснал това в пощата вместо мен?
Мичънър пое плика и видя, че е адресиран до Ирма Ран, приятелка на Климент от детинство. Тя все още живееше в Бамберг и двамата поддържаха кореспонденция от години.
— Ще имам грижата, бъди спокоен.
— Оттук…
— Моля?
— Пусни писмото оттук, Колин. От Торино. Лично, ако обичаш. Без да възлагаш задачата на друг.
Мичънър винаги пускаше писмата на папата лично, затова молбата му се стори излишна. Но отново предпочете да замълчи.
— Разбира се, свети отче. Лично ще го пусна тук, в Торино.
11
Ватикана
13:15 ч.
Валендреа се насочи направо към кабинета на началника на архива на светата римокатолическа църква. Кардиналът, който отговаряше за секретните архиви на Ватикана, не беше сред неговите привърженици, но притежаваше достатъчно благоразумие да не се изпречва на пътя на човек, който утре може да стане папа. Защото със смъртта на папата умираха и всички назначения. Запазването на съответния пост зависеше единствено от решението на следващия божи пастир, а Валендреа отлично знаеше, че този човек иска да запази мястото си.
Завари го зад бюрото, погълнат от работа. Влезе тихо в просторния кабинет и още по-тихо затвори крилата на бронзовия портал след себе си. Кардиналът вдигна глава да го погледне, но не каза нищо. Наближаваше седемдесет, имаше увиснали бузи и високо, почти плешиво чело. По произход беше испанец, но целият му съзнателен живот беше преминал във Ватикана.