Днес италианците вече бяха малцинство в колегията на кардиналите, а Павел VI се оказа последният папа с италианска кръв. Валендреа го познаваше още от времето, когато беше кардинал на Милано и имаше щастието да бъде в Рим през последните години на управлението му. През 1983 г. той беше все още епископ, но Йоан Павел II побърза да го удостои с червената biretta, очевидно за да спечели благосклонността на местните духовници.
Или този акт означаваше и нещо друго? За консерватизма на Валендреа се носеха легенди, също както и за усърдието му в работата. Йоан Павел II го назначи за шеф на Конгрегацията за евангелизация на народите. Задачата му беше да координира мисионерската дейност по света, да инспектира строителството на нови църкви, да очертава границите на епархиите и да се грижи за образованието на духовенството. Задача, която му позволи достъп до всички страни и дейности на църквата и му помогна да гради връзки и лични отношения с хора, които един ден можеха да бъдат кардинали. Нито за миг не забравяше любимата поговорка на баща си: „Направената услуга винаги се връща“.
Колко вярна се беше оказала тя! И колко скоро щеше да събира нейните плодове. Валендреа обърна гръб на прозореца. Амбрози беше заминал за Румъния и вече му липсваше. Единствено с него се чувстваше добре, спокоен и напълно отпуснат. Паоло го разбираше до дъното на душата му. Познаваше характера му, знаеше какви са мечтите му. Сега моментът беше особено важен: трябваше да се направят много неща в подходящото време и в подходящата степен, а опасност от провал беше далеч по-голяма от шансовете за успех.
На практика шансовете му да стане папа не бяха чак толкова големи. Вече беше участвал в един конклав, а вторият не беше далеч. Ако и този път не успееше, въпросните шансове рязко намаляваха. Защото, ако е в добро здраве, следващият папа положително щеше да управлява дълго, лишавайки го от възможността за нов опит. Официално това можеше да стане само преди да е навършил осемдесет. Още съжаляваше, че Йоан Павел II издаде този декрет, но вече нищо не можеше да направи, независимо от количеството на тайните, записани от скритите навсякъде магнетофони.
Насочи поглед към портрета на Климент XV на отсрещната стена. Ако изискванията на протокола не бяха толкова стриктни, той би предпочел да окачи там снимка на Павел VI — италианец по рождение, римлянин по природа и латинец по характер. Този папа беше изключително умен човек, който правеше малки и винаги точно преценени отстъпки — достатъчни, за да задоволят „брамините“. Точно по този начин би управлявал църквата и самият той. Ще дава малко, за да получава много. От вчера насам постоянно си мислеше за Павел. Какво беше казал Паоло за отец Тибор? „С изключение на Климент, той е единственият жив човек, който е виждал документите в сейфа, отнасящи се до тайната от Фатима“.
Но това не беше вярно. Спомените от 1978 г. бавно изплуваха в съзнанието му.
— Последвай ме, Алберто.
Павел VI стана и опипа дясното си коляно. През последните няколко години здравословното състояние на възрастния папа ставаше все по-тежко. Преболедува бронхит и инфлуенца, сполетяха го проблеми с пикочния мехур и бъбреците, а простата му беше отстранена по оперативен път. Опасността от инфекции го принуждаваше да поема огромно количество антибиотици, но те отслабваха имунната система и изсмукваха силите му. Краят приближаваше бавно под формата на дълга и мъчителна агония.
Папата излезе от апартамента и се насочи към частния асансьор на четвъртия етаж. Беше късно, майската нощ навън стенеше от поредната буря. Навсякъде в апостолическия дворец цареше тишина. Светият отец отпрати хората от охраната с обяснението, че скоро ще се върне, и помоли да не безпокоят никой от двамата му лични секретари.
Сестра Джакомина надникна от вратата на стаята си. Тя беше едновременно икономка и медицинска сестра на папата. Според едно старо католическо правило всички жени от помощния персонал трябваше да бъдат на канонична възраст. Валендреа го намираше за забавно, тъй като то всъщност означаваше само едно — въпросните жени трябваше да бъдат стари и грозни.