— Къде отивате, свети отче? — попита Джакомина с тон, с който възрастните се карат на непослушните деца.
— Не се безпокой, сестро. Имам малко работа.
— Но вие трябва да почивате!
— Веднага се връщам. Чувствам се добре, а тази работа трябва да бъде свършена. Отец Валендреа ще се грижи за мен.
— Не повече от половин час, разбрахме ли се? — отсече сестрата.
— Слушам — усмихна се папата. — След половин час съм в леглото.
Джакомина затвори вратата, а двамата продължиха пътя си към асансьора. Спуснаха се на приземния етаж и Павел тръгна по дългия лабиринт от коридори, който водеше към архивите.
— Това го отлагам от много години, Алберто — промърмори той. — Крайно време е да го свърша.
Продължи напред, почуквайки с бастуна си, а Валендреа забави крачка, за да се изравни с него. Мъчно му беше за този човек, от когото доскоро се излъчваше толкова много достойнство и величие. Джовани Батиста Монтини беше син на известен италиански адвокат, издигнал се през всички нива на църковната йерархия, за да стигне до поста държавен секретар. По-късно бе станал архиепископ на Милано, управлявайки голямата и важна епархия с твърда и умела ръка. Това не беше останало незабелязано от колегията на кардиналите, в която доминираха италианци. Те единодушно го посочиха за наследник на любимия си Йоан XXIII. Той беше отличен папа, поел престола в трудните времена след Втория ватикански събор. Без съмнение щеше да липсва на църквата, а и на самия Валендреа. Младият духовник изпитваше дълбоко задоволство от факта, че е близо до него в последните дни на живота му. А и старият воин явно се радваше на компанията му. На няколко пъти дори обсъждаха възможността му за получаване на епископски сан и Валендреа искрено се надяваше старецът да стори намисленото, преди Господ да го прибере при себе си.
Влязоха в просторната зала и дежурният префект падна на колене.
— Какво ви води тук, свети отче?
— Отворете Резерва, моля.
Валендреа харесваше начина, по който папата отговаряше със заповед на всеки въпрос, отправен към него. Човекът се засуети за момент, после извади връзка тежки ключове и забърза по тъмния коридор. Папата бавно го последва. Това им позволи да пристигнат точно навреме, когато служителят вече беше отключил тежката решетка от ковано желязо и запалил осветлението, състоящо се от множество не особено ярки електрически свещи. Валендреа знаеше за съществуването на тайното хранилище и за твърдото правило там да се влиза само с изричното разрешение на папата. Това беше свещено място, достъп до което имаха единствено божиите наместници. Само Наполеон си беше позволил да наруши правилото, но впоследствие си беше платил. Папата влезе в лишеното от прозорци помещение и посочи черния сейф в дъното.
— Отворете го.
Префектът се подчини и завъртя цифровите ключалки. Двойната вратичка щракна и се отвори. Бронзовите панти не издадоха никакъв звук. Павел се отпусна на един от трите стола в помещението и кимна.
— Благодаря, това беше всичко.
Префектът се поклони и излезе.
— Моят предшественик пръв е прочел третата тайна на Фатима. Бях информиран, че веднага след това е заповядал да запечатат този сейф. А аз самият цели петнайсет години удържах на изкушението да го отворя.
Валендреа беше леко объркан.
— Но през шейсет и седма Ватикана издаде официален указ, според който тайната ще остане под ключ, нали? Нима това е станало, без да я прочетете?
— Курията върши много неща от мое име, за които аз дори нямам представа. Специално за това бях информиран, но постфактум.
Дали не сбърках с този въпрос, запита се Валендреа и си напомни да внимава какво говори.
— Цялата работа ми се струва доста забавна — продължи папата. — Божията майка се явява на три селски деца, а не на свещеник, на епископ или на папата. Вместо тях избира три неграмотни дечица. Явно предпочитанията й са на страната на смирените. Дали това не означава, че небето иска да ни каже нещо?
Валендреа знаеше всичко за пътя, който посланието на Дева Мария беше изминало от Португалия до Ватикана.
— Никога не съм мислил, че записките на благочестивата сестра Лусия съдържат нещо достойно за вниманието ми — продължи папата. — Срещнах се лично с нея по време на посещението си във Фатима през шейсет и седма. Това посещение стана обект на критики. Реформаторите ме обвиниха, че обръщайки внимание на свръхестественото, слагам прът в колелата на Втория ватикански събор. Че почитайки Мадоната, я поставям над Христос и Господ Бог. Но аз знаех, че съм прав.