Всички бяха кожа и кости. Малцина имаха зъби, открити рани зееха по лицата и крайниците им. Снощи, преди да си легне, Мичънър беше прочел някаква медицинска извадка, според която голяма част от изоставените румънски деца са заразени с вируса ХИВ.
Прииска му се да им каже, че Господ ще се погрижи за тях, че страданията им имат смисъл. Но още преди да отвори уста, в коридора се появи висок мъж с черно расо, на което липсваше бялата католическа якичка. Невръстно момченце се беше вкопчило във врата му в отчаяна прегръдка. Косата на възрастния мъж беше подстригана късо, а от лицето и поведението му се излъчваше благородство. Очила с телени рамки очертаваха кръглото му лице с кафяви очи под бухнали бели вежди. Тялото му беше слабо и стройно, но жилестите ръце излъчваха сила.
— Отец Тибор? — попита на английски Мичънър.
— Доколкото разбрах, вие сте колега — отговори възрастният мъж с твърд източноевропейски акцент.
— Да, аз съм отец Мичънър.
Старецът се наведе и пусна момченцето на пода.
— Тъкмо водех Думитру на всекидневната терапия — промърмори той. — Защо трябва да я забавя, за да разговарям с вас? — В гласа му прозвуча изненадваща враждебност.
— Вашият папа има нужда от помощта ви — отговори Мичънър.
Тибор си пое дъх, а в погледа му се появи изненада.
— Нима най-сетне си е дал сметка за ситуацията тук?
Мичънър не беше очарован от развоя на събитията. Не си беше представял, че ще разговарят пред публика, най-вече пред сестрата. Но децата останаха вкопчени в дрехите му.
— Трябва да поговорим насаме.
Отец Тибор внимателно го огледа, но в очите му нямаше емоция. Физическото му състояние беше безупречно и Мичънър със завист се запита дали на осемдесет ще бъде дори наполовина така добре.
— Прибери децата, сестро — разпореди се свещеникът. — И се погрижи за Думитру.
Монахинята пое слабичкото телце от ръцете му и подкара останалите деца пред себе си. Отец Тибор изстреля още няколко заповеди на румънски. Мичънър разбра част от тях, но все пак попита:
— На каква терапия е подложено това дете?
— Просто масажираме краката му с надеждата, че ще проходи. Вероятно е безполезно, но само с това разполагаме.
— Тук няма ли лекар?
— Доволни сме, когато можем да ги нахраним. А за медицинска помощ дори не можем да мечтаем.
— Защо вършите всичко това?
— Странен въпрос за свещеник. Тези деца имат нужда от нас.
— Навсякъде ли е така?
— Всъщност това е едно от добрите сиропиталища — отвърна възрастният мъж. — Работихме много упорито, за да го превърнем в място за живеене. Но, както сам виждате, още много трябва да се направи.
— Без пари?
— Задоволяваме се с това, което ни подхвърлят разни благотворителни организации. Правителството прави малко за нас, а църквата — почти нищо.
— Доброволно ли дойдохте тук?
— Да — кимна Тибор. — След революцията прочетох за сиропиталищата и реших, че мястото ми е тук. Това беше преди десет години.
В гласа му все още се усещаше острота.
— Защо сте толкова враждебен? — попита Мичънър.
— Питам се какво може да иска папският секретар от стар човек като мен.
— Знаете кой съм?
— Не съм безразличен към това, което става по света.
Беше ясно, че Андрей Тибор съвсем не е глупак. Папа Йоан XXIII явно е направил добър избор, като го е помолил да преведе записките на сестра Лусия.
— Нося ви писмо от светия отец.
— Точно от това се страхувах — прошепна Тибор и хвана ръката му. — Елате да отидем в параклиса.
Обърнаха се и тръгнаха обратно към изхода. Параклисът се оказа малка стаичка с под, застлан с грапав картон. Голите стени бяха от камък, напукани греди очертаваха тавана. Единственото нещо, което напомняше за храм, беше самотният прозорец, върху чието стъкло бе изрисувана Мадоната с протегнати ръце, сякаш готова да прегърне онзи, който потърси утехата й.
— Открих този витраж в една църква наблизо, малко преди да я съборят — проследи погледа му Тибор. — А един от доброволците го монтира през лятото. Децата са невероятно привлечени от нея.
— Знаете защо съм тук, нали?
Отецът не отговори. Мичънър извади от джоба си гълъбовия плик и му го подаде. Старецът пристъпи към прозореца, разкъса плика и извади писмото на папата. Започна да чете, държейки листа далеч от очите си.