— Отдавна не съм ползвал немски, но все още не съм го забравил — промърмори той, прочете написаното и сгъна листа. — Когато писах на папата за пръв път, просто се надявах да изпълни молбата ми и нищо повече.
Мичънър понечи да попита каква е била тази молба, но бързо се овладя.
— Имате ли отговор за светия отец? — попита той.
— Имам много отговори. Кой от тях да избера?
— Сам ще решите.
— Де да беше толкова просто — въздъхна Тибор и извърна глава към рисуваното стъкло. — Тя го е направила сложно. — Замълча за момент, после бавно се извърна към госта си. — В Букурещ ли сте отседнали?
— А вие как предпочитате?
Тибор му подаде плика и каза:
— Близо до Площада на революцията има едно заведение, кафе „Кром“. Лесно ще го намерите. Бъдете там в осем. Дотогава ще съм готов с отговора.
15
По обратния път към Букурещ Мичънър правеше огромни усилия да прогони от съзнанието си кошмарните картини от сиропиталището.
И той като онези деца не познаваше истинските си родители. Едва на зряла възраст научи, че истинската му майка е живяла в Клогхийн — селце на север от Дъблин. Когато забременяла, била едва двайсетгодишна, неомъжена. Баща му така и си останал неизвестен, защото майка му упорито отказвала да го назове. По онова време абортите били нещо нечувано, а отношението на обществото към неомъжените майки — абсолютно брутално.
Църквата била единственият им шанс.
Архиепископът на Дъблин ги нарекъл „центрове за раждане“, но на практика това били полусрутени и зле поддържани сгради — като тази, която току-що беше посетил. Управлението им било поверено на монахини — не грижовни и милосърдни жени като тази в Златна, а напротив — зли и намръщени служителки на църквата, които третирали бременните като престъпници.
Преди и след раждането жените били принудени да работят унизителна работа в ужасни условия, почти без заплащане. Имало побоища и глад. За църквата те били грешници, които нямали друг път към спасението на душите си, освен насилственото покаяние. Но повечето от обитателките на тези „центрове“ били обикновени селски момичета, които нямали средства да издържат децата си. Бащите на тези деца или не ги признавали, или не желаели постъпката им да се разчува. Имало и омъжени жени, които били допуснали грешката да забременеят против волята на съпрузите си. Но общият знаменател там бил срамът. Нито една от тях не искала да привлича внимание върху себе си или семейството си заради едно нежелано дете.
След раждането бебетата оставали в центровете за година-две. Съдбите им се решавали в последния момент — в неговия случай това било съобщение за пристигането на двойка американци. Само католиците се ползвали от привилегията на осиновяването, но те били длъжни да отгледат и детето като добър католик, без да съобщават на никого откъде са го взели. Специално създадената за тази цел организация „Свято сърце“ приемала и парични дарения, но те не били задължителни. Децата можели да знаят, че са осиновени, но само ако им се кажело, че истинските им родители са мъртви. Такова било желанието и на повечето майки, които се надявали срамът им да бъде изтрит с течение на времето. Никоя от тях не искала да се знае, че е изоставила детето си.
Мичънър помнеше ясно деня, в който бе посетил своя „център“. Сивата каменна сграда беше разположена в най-ниската част на една гориста долина недалеч от Ирландско море. Обикаляйки празните помещения, той се беше опитал да си представи как отчаяната майка се промъква на пръсти в детското отделение, за да зърне детенцето си за последен път, да се сбогува с него, а вероятно и да се запита защо Бог и църквата я подлагат на такива мъчения. Толкова ли е тежък този грях? И ако е така, защо и бащата не търпи неговите последици? Защо цялата вина трябва да бъде нейна?
Каква болка, господи!
Изправен пред зеещия прозорец на втория стаж, той гледаше към отсрещната черница. Тишината се нарушаваше единствено от вятъра, който стенеше в празните стаи. Като воплите на невръстните дечица, затворени някога в тях. И усети ужаса на майката, която се опитва да зърне за последен път детето си, отнасяно от някаква кола. Една от тези майки е била и неговата. Жена без име и без самоличност, която нямаше да срещне никога. Не можеше дори да се опита да я потърси, тъй като новородените нямали фамилни имена. Единственото, което успя да научи за себе си, дължеше на избледнялата памет на една възрастна монахиня.