— Повече, отколкото вече съм пострадала? — хвърли му кос поглед тя.
Катерина излезе от стаята на Мичънър и заслиза по скърцащите стъпала. Бе му предложила да се видят на закуска и да поговорят още веднъж преди обратния му полет за Рим. Той бе приел без учудване новината, че е наела стая на етажа под него, а тя на свой ред не му бе споменала, че също се връща в Рим, но с по-късен полет.
Вече започваше да съжалява за ангажимента, който бе поела пред кардинал Алберто Валендреа. Това, което беше започнало като стъпка в посока, обещаваща кариера, бързо се превръщаше в подла измама спрямо мъжа, когото все още обичаше. Беше й трудно да лъже Мичънър. Ако баща й знаеше какво върши, сигурно би потънал вдън земя. Тази мисъл я разтревожи допълнително, защото от доста време насам разочароваше родителите си.
Стигна пред вратата на стаята си, отключи и влезе. Първото нещо, което видя, беше усмихнатото лице на отец Паоло Амбрози. Стресна се, но бързо успя да се овладее. Инстинктивно усещаше, че ще направи грешка, ако покаже, че се страхува от него. Откровено казано, очакваше подобна визита, тъй като Валендреа я предупреди, че Амбрози ще я потърси. Затвори вратата, съблече палтото и се насочи към лампата до леглото.
— Не е ли по-добре да останем на тъмно? — подхвърли Амбрози.
Тя забеляза, че е облечен с черен панталон и тъмно поло. На раменете му беше наметнато тъмно палто. Тези дрехи нямаха нищо общо с духовния му сан. Тя сви рамене и хвърли палтото си на леглото.
— Какво научихте?
Тя се замисли за момент, после накратко му разказа за сиропиталището и онова, което бе научила от Мичънър, пропускайки няколко от най-важните факти. По същия начин описа и срещата с отец Тибор, включвайки в разказа си предупреждението му към папата.
— Трябва да разберете какъв е отговорът му — рече Амбрози.
— Колин не иска да отвори писмото — сви рамене тя.
— Намерете начин.
— Какъв според вас трябва да бъде той?
— Качете се горе. Съблазнете го. Изчакайте го да заспи и прочетете писмото.
— А защо вие не го направите? Сигурна съм, че вашият интерес към свещениците е далеч по-голям от моя!
Амбрози внезапно се стрелна напред, впи костеливите си пръсти в гърлото й и я повали на леглото. Хватката му беше хладна и обиграна. Заби коляно в гърдите й и я закова върху матрака. Беше много по-силен, отколкото изглеждаше.
— За разлика от кардинал Валендреа аз не мога да търпя голямата ти уста! — просъска той. — Напомням ти, че се намираме в Румъния, а не в Рим! Тук всеки ден изчезват хора и никой не се интересува! Искам да научиш съдържанието на писмото. Ако не го направиш, при другата ни среща няма да съм толкова въздържан! — Коляното му се заби още по-болезнено в гърдите й. — И запомни, че не обичам да повтарям. Утре ще те открия по същия начин, по който те открих днес.
Тя изпита желание да го заплюе в лицето, но желязната хватка около шията й я предупреди да не го прави. Амбрози я пусна и тръгна към вратата. Катерина се хвана за гърлото, пое с мъка дъх и скочи на крака. Амбрози светкавично се обърна и в ръката му мътно проблесна пистолет. Тя се закова на място.
— Мръсник! Отвратителен гангстер!
— Историята учи, че границата между доброто и злото често е тънка и незабележима — сви рамене той, отвори вратата и небрежно подхвърли: — Приятни сънища.
21
Ватикана
23:40 ч.
На вратата на спалнята се почука и Валендреа смачка цигарата си в пепелника. В продължение на почти час не беше вдигнал очи от книгата. Обичаше американските трилъри, които му помагаха да се откъсне от света на протокола и внимателно преценените слова. Вечер редовно се отдаваше на един друг свят — този на загадките и интригите, а Амбрози имаше грижата да му доставя последните заглавия.
— Влез — извика той.
В процепа надникна лицето на иконома.
— Преди минута ми се обадиха по телефона, ваше преосвещенство. Светият отец отново е в архива, а вие заповядахте да ви информираме за това.
Кардиналът свали очилата за четене и затвори книгата.
— Добре, благодаря.
Икономът се оттегли.
Валендреа набързо облече някакъв пуловер и нахлузи панталоните си. След това обу чифт маратонки, излезе в коридора и се насочи към личния си асансьор. Кабината спря на приземния етаж. Държавният секретар тръгна по дългите коридори на апостолическия дворец. Тишината се нарушаваше единствено от тихото жужене на камерите, които извръщаха стъклените си очи по посока на стъпките му. Нямаше опасност да срещне, когото и да било, защото през нощта дворецът беше абсолютно изолиран.