Дръзкото поведение на Кийли вдъхна смелост и на редица американски епископи, които се обединиха около неговата доктрина и миналата година бяха на крачка от открития бунт срещу архаичната средновековна философия, изповядвана от Рим. А самият Кийли неуморно повтаряше, че кризата в американската църква се дължи на старите идеи, деградиралите свещеници и арогантните водачи. Голяма популярност придоби твърдението му, че „Ватикана обича американските пари, но не и американското влияние“. Мичънър отлично съзнаваше, че всичко това е популизъм, но онзи популизъм, за който мечтаят повечето граждани на западните страни. Свещеникът се превърна в знаменитост. Днес предстоеше решителният сблъсък между претендента и шампиона, който световните медии се готвеха да проследят.
Но на Мичънър му предстоеше и друг, персонален сблъсък.
Обърна се с гръб към прозореца и погледна Климент XV. Сърцето му се сви от мъка при мисълта, че старият му приятел скоро ще си отиде.
— Как се чувстваш днес, свети отче? — попита на немски той. Когато бяха само двамата, той винаги използваше майчиния език на Климент. Почти никой друг във Ватикана не говореше немски.
Папата протегна ръка към порцелановата чашка пред себе си и с наслада отпи глътка еспресо.
— Странно е, че човек може да изпитва недоволство, когато е заобиколен от такова величие — промърмори той. — И все пак е така.
Цинизмът му не беше нещо ново, но напоследък ставаше все по-силен.
Климент остави чашката върху чинийката и смени темата.
— Откри ли нещо в архивите?
Мичънър се отдалечи от прозореца и кимна.
— Помогнаха ли ти оригиналните сведения от Фатима?
— Не. Но открих други документи, които ми помогнаха. — Недоумяваше какво толкова важно има в тях, но не продължи.
Папата, изглежда, усети и вдигна глава.
— Никога не питаш, а?
— Ако искаш да знам, ще ми кажеш.
През последните три години този човек много се промени, помисли си Мичънър. Ставаше все по-затворен в себе си, все по-блед и слаб. Поначало Климент беше дребен, но в последно време наистина се беше стопил. Главата му, доскоро покрита с гъста кестенява коса, днес беше почти гола. Лицето, което бе очаровало вестници и списания по цял свят с приветливата си усмивка в деня на избора му за папа от балкона на катедралата „Свети Петър“, днес беше толкова изпито, че наподобяваше карикатура. Руменината отдавна беше изчезнала от хлътналите му бузи, а червеното петно на челото му личеше още по-ясно. Петно, което липсваше на официалните фотографии, старателно ретуширано от пресслужбата на Ватикана. Напрежението, свързано с управлението на Светия престол, си бе казало думата. Трудно можеше да се допусне, че този човек не чак толкова отдавна беше катерил високите върхове на Баварските Алпи.
Мичънър махна към подноса. Доскоро на него, редом с кафето, присъстваше и обичайната закуска на папата — йогурт, черен хляб и парченце баварски вурст.
— Защо не се храниш? — изостави почтителния тон той. — Икономът каза, че и снощи не си вечерял.
— Ох, стига с тая загриженост.
— Защо нямаш апетит?
— Каква настоятелност…
— Изобщо не ме успокояваш с тази тактика да не отговаряш на въпросите ми! — намръщено го погледна Мичънър.
— А каква е причината за безпокойството ти, Колин?
Прииска му се да спомене за бръчките по челото, за тревожно бледата кожа, за синкавите вени по ръцете.
— Безпокоя се за здравето ти, свети отче — кратко отвърна Мичънър. — Нищо повече.
— Бива те — усмихна се Климент. — Изобщо не се поддаваш на закачките ми.
— Споровете със светия отец са безсмислени.
— О, забравих. Папата винаги е прав.
— Невинаги — позволи си да подхвърли Мичънър.
— Може би си открил името в архивите — разсмя се Климент.
Мичънър извади бележките, които беше направил малко преди да чуе онези звуци. Подаде ги на папата и подхвърли:
— Там пак имаше някой.
— Което не бива да те учудва. Ватикана отдавна вече не предлага възможност за уединение. — Очите на Климент пробягаха по редовете. — Отец Андрей Тибор.