Мичънър знаеше, че папата много обича тази вила, но се безпокоеше от факта, че посещението отсъстваше от предварителната му програма. Един от сътрудниците му подхвърли, че папата го обяснил с желанието си да прекара ден-два в провинцията и нищо повече. Промяната не останала незабелязана и няколко репортери позвънили да се позаинтересуват за здравословното състояние на светия отец. Това се случваше при всички промени в предварително обявената програма, но любопитството на медиите неизменно биваше задоволявано със стандартната декларация на ватиканската пресслужба: Светият отец се радва на добро здраве и ние му желаем дълъг живот.
Това обаче не прогони тревогата от душата на Мичънър и той позвъни на помощника си, който бе придружавал папата по време на пътуването.
— Какво прави той там?
— Каза, че искал да се порадва на езерото и да се поразходи в градината.
— Пита ли за мен?
— Не.
— Предай му, че съм се върнал.
Един час по-късно телефонът в апартамента му иззвъня.
— Светият отец желае да ви види. Каза, че едно извънградско пътуване ще ви се отрази много добре. Разбирате ли какво има предвид?
Мичънър се усмихна и хвърли поглед на часовника си. Три и двайсет следобед.
— Предай му, че на свечеряване ще бъда там.
Очевидно Климент не искаше Колин да използва хеликоптера, въпреки че швейцарските гвардейци предпочитаха въздушния транспорт. Позвъни в гаража и помоли да му приготвят една кола без отличителни знаци.
Пътят се виеше на югоизток, сред маслиновите горички на възвишенията Албано. Папският комплекс „Гандолфо“ се намираше на брега на езеро със същото име и се състоеше от две сгради: вила „Барберини“ и вила „Чибо“ разположени сред прелестни, добре поддържани градини. Далеч от грохота на големия град, това място излъчваше спокойствие и осигуряваше уединение.
Откри Климент в зимната градина. Отново беше влязъл в ролята на папски секретар, с черно расо с бяла римска якичка и пурпурен пояс. Папата се беше изтегнал на дървен стол и наблюдаваше градината. Подвижните стъклени панели, играещи ролята на външни стени, блестяха под лъчите на следобедното слънце във въздуха се носеше сладкият аромат на нектар.
— Колин, вземи си един от онези столове — усмихнато подвикна той.
— Изглеждаш добре — отвърна на усмивката му Мичънър.
— Че кога съм изглеждал зле? — засмя се Климент.
— Знаеш какво имам предвид.
— Наистина се чувствам добре — кимна папата. — Вероятно ще се зарадваш, като ти кажа, че днес съм си изял и закуската, и обяда. А сега разказвай какво стана в Румъния. Всичко, до последния детайл.
Мичънър направи сбит отчет на събитията от пътуването си, пропускайки само срещите с Катерина. После му подаде писмото на Тибор.
— А какво точно ти каза той? — попита Климент, след като прочете съдържанието му.
Мичънър му предаде дума по дума разговорите си с възрастния свещеник, след което добави:
— Говореше с недомлъвки. Не каза кой знае какво, но личеше неприязненото му отношение към църквата.
— Мога да го разбера — промърмори Климент.
— Беше много обезпокоен от начина, по който Светия престол се отнася към третата тайна. Намекна, че посланието на Дева Мария е умишлено пренебрегнато. Няколко пъти повтори, че трябва да се изпълнят нейните указания. Безусловно и без забавяне. Веднага.
Старецът бавно вдигна очи към лицето му.
— Спомена и за Йоан XXIII, нали?
Мичънър кимна.
— Разкажи ми.
Климент го изслуша и с уважение поклати глава.
— Отец Тибор е единственият жив човек, който е присъствал на това събитие. Какво мислиш за него?
Пред очите на папския секретар отново изплува картината на сиропиталището.
— Мисля, че беше искрен, но веднага си пролича, че е упорит човек — отвърна той, пропускайки да добави „като теб, свети отче“. — Якоб, няма ли най-сетне да ми кажеш за какво става въпрос?
— Налага се да предприемеш още едно пътуване.
— Още едно?
— Точно така — кимна Климент. — Този път до Междугорие.
— В Босна?! — не можа да повярва на ушите си Мичънър.
— Искам да се срещнеш с един от очевидците.