— Няма нужда да ми обяснявате — меко промълви Амбрози. — Достатъчно е да го пожелаете.
— Силата на вярата ти е впечатляваща — доволно кимна кардиналът. — Но ти си войник на бога, а войниците трябва да знаят за какво се сражават. Затова чуй какво ще ти разкажа.
Излязоха от колата. Амбрози тръгна напред, следван от Валендреа. В небето с цвят на тъмно кадифе блестеше яркият диск на луната, чиято форма беше съвсем близо до съвършената окръжност. След петдесетина метра по горската пътека пред очите им изплуваха неясните очертания на църквата. Очите на Валендреа се нагодиха към тъмнината и успяха да различат древните розетки и фризове. Каменните стени бяха потъмнели от времето, което беше изтрило и границите между отделните гранитни блокове, превърнали се в едно цяло. Отвътре не струеше никаква светлина.
— Отец Тибор! — извика на английски Валендреа.
На прага се появи тъмна човешка фигура.
— Кой е там?
— Аз съм кардинал Алберто Валендреа. Дойдох да разговарям с вас.
Тибор излезе навън.
— Първо личният секретар на папата, а сега и държавният секретар — промърмори той. — Необичайно внимание към един скромен свещеник.
Не се разбра дали сарказмът в забележката му е повече от уважението. Валендреа протегна ръка, а Тибор се отпусна на колене и целуна кардиналския му пръстен, получен лично от Йоан Павел II. Смирението на свещеника беше приятно.
— Моля ви, станете, отче — меко промълви държавният секретар. — Трябва да поговорим.
Тибор се изправи.
— Предполагам, че посланието ми вече е стигнало до Климент — подхвърли той.
— Да, отче. И той ви благодари за него. А аз съм тук, за да науча повече.
— Страхувам се, че нямам какво повече да кажа, ваше преосвещенство — поклати глава Тибор. — Достатъчно прегреших, когато наруших клетвата за мълчание, която дадох на Йоан XXIII.
Валендреа остана доволен от тези думи.
— Което означава, че до този момент не сте говорили с никого по въпроса, така ли? Включително и с хора, които сте изповядвали?
— Точно така, ваше преосвещенство. На никого не съм разказвал това, което зная, с изключение на Климент.
— Включително и на папския секретар, който ви посети наскоро?
— Точно така. Пред него аз само намекнах за истината. Той не знае нищо. Предполагам, че сте запознат с писмения ми отговор.
— Да, запознат съм — излъга Валендреа.
— Значи знаете, че и в него не казвам много.
— Какво ви накара да направите копие на посланието на сестра Лусия?
— Трудно ми е да обясня. Когато изпълних заповедта на Йоан и се върнах към обичайните си задължения, забелязах следите от писеца върху долните листове на бележника си. Споделих това със своя Бог и той ме посъветва да почерня тези вдлъбнатини.
— А защо ги запазихте през всичките тези години?
— И аз си задавам този въпрос. Не знам защо. Просто ги запазих.
— Но защо в крайна сметка решихте да се обърнете към Климент?
— Защото съм убеден, че не е хубаво това, което се случи с третата тайна. Църквата не постъпи добре със своите последователи. Нещо отвътре ме подтикна да говоря и аз му се подчиних.
Валендреа улови погледа на Амбрози, който леко кимна надясно.
— Да се поразходим, отче — подхвърли той и хвана ръката на Тибор. — Кажете ми, защо посещавате това място?
— А аз се питам как ме открихте тук, ваше преосвещенство — подхвърли възрастният свещеник.
— Вие сте известен с пристрастието си към молитвите. Помощникът ми поразпита тук-там и така научихме за вашите седмични ритуали.
— Това е свято място. Католиците са се молили тук в продължение на петстотин години, то ми носи утеха… — Тибор замълча за момент, после добави: — Но идвам тук и заради Дева Мария.
Вървяха по тясна пътечка, а Амбрози крачеше на няколко метра пред тях.
— Обяснете ми, отче.
— Мадоната е казала на децата, че вярващите трябва да се причестяват всяка първа събота на месеца. А аз го правя тук, предлагайки й своето лично причастие.
— За какво се молите?
— Моля се светът да се радва на мира, предсказан от Дева Мария.