Мичънър разбра какво има предвид папата. Съборът в Трент през далечния XVI век беше обявил безбрачието като неразделна част от задълженията на духовника, но едновременно с това беше признал, че то няма божествен произход. Което означаваше, че може да бъде променено, стига църквата да го пожелае. След Трент бяха свикани само още два такива събора — Първи и Втори ватикански, на които не се предприеха никакви действия в тази посока. А сега главата на църквата — единственият човек на света, който би могъл да направи нещо по въпроса — подлагаше на съмнение мъдростта на това безразличие.
— Какво искаш да кажеш, Якоб?
— Нищо не искам да кажа. Просто разговарям с един стар приятел. Защо свещениците не бива да се женят? Защо трябва да запазят своето целомъдрие? Защо им се отказва едно нормално за всички останали хора поведение?
— В личен план съм съгласен с теб. Но курията със сигурност ще бъде на друго мнение.
Климент се приведе над масата и отмести празната чиния.
— Точно там е проблемът — въздъхна той. — Курията винаги ще бъде против нещо, което застрашава нейното съществуване. Знаеш ли какво ми каза наскоро един от нейните представители?
Мичънър поклати глава.
— Че безбрачието трябва да се запази, защото в противен случай рязко ще нараснат разходите по издръжка на свещениците. Ще се наложи да изразходваме десетки милиони в повече за увеличение на заплатите, тъй като свещениците трябва да издържат жени и деца. Можеш ли да си представиш? Това е логиката на днешната църква!
Прав е, каза си Мичънър, но на глас подхвърли:
— Направиш ли дори намек за промяна, Валендреа ще получи силен коз за обработка на кардиналите. Може да се стигне дори до открит бунт.
— Точно в това се съдържа предимството на папата. Моето мнение по религиозни въпроси е непогрешимо. Аз имам последната дума. Не ми е нужно разрешение, никой не може да гласува за свалянето ми от този пост.
— Непогрешимостта също е творение на църквата — напомни му Мичънър. — Следващият папа може да промени статуквото, независимо от това, което си направил ти.
Якоб Фолкнер пощипваше месестата част на ръката си — жест, който издаваше нервността му.
— Имах видение, Колин — прошепна той.
Изтекоха няколко секунди, преди тези думи да проникнат в съзнанието на Мичънър.
— Какво?!
— Дева Мария се яви пред мен…
— Кога?
— Преди много седмици, непосредствено след като получих посланието на отец Тибор. Това беше причината да сляза в архива. Тя ме накара.
Мичънър смаяно поклати глава. В един момент папата говори за отмяната на петвековна догма, а в следващия признава, че му се е явила Мадоната. Даваше си сметка, че този разговор ще остане тук, сред цветята в градината. Но същевременно в главата му прозвучаха думите на Климент, изречени в Торино: Ватикана отдавна не предлага възможност за уединение.
— Разумно ли е да говорим на подобни теми? — подхвърли предупредително той, но Климент сякаш не го чу.
— Вчера тя ми се яви в параклиса. Вдигнах глава и я видях да плува във въздуха сред златистосиньо сияние. — Папата замълча за момент, после тихо добави: — Каза ми, че сърцето й е обкръжено от тръните на неблагодарността и богохулството, с които хората я пробождат.
— Сигурен ли си, че това бяха точните й думи?
— Да, тя ги каза съвсем ясно — кимна Климент, преплел пръсти. — Не съм сенилен, Колин. Сигурен съм в това видение. — Замълча за миг, после добави: — Такова е имал и Йоан Павел II.
Мичънър беше чувал за това, но замълча.
— Колко сме глупави ние, хората — въздъхна папата, а Мичънър усети, че търпението му започва да се изчерпва. — Дева Мария настоя за Междугорие.
— Това ли е причината да ме изпратиш там?
Климент кимна.
— Тя заяви, че тогава всичко ще се изясни.
Замълчаха. Мичънър не знаеше какво да каже. Трудно му беше да спори с небето.
— Разреших на Валендреа да прочете съдържанието на сандъчето от Фатима — прошепна Климент.
— А какво има там? — объркано го погледна Мичънър.
— Част от онова, което ми изпрати отец Тибор.
— Ще ми разкажеш ли за него?
— Не мога.
— Защо си позволил на Валендреа да го прочете?