— За да видя реакцията му. Беше стигнал дотам, че да заплаши началника на архива. Но сега вече знае всичко, което знам аз.
Мичънър реши да продължи с въпросите, но леко почукване на стъклената врата го отказа от намеренията му. Появи се един от прислужниците, който носеше сгънат лист хартия.
— Това е факс от Рим, който получихме преди малко, монсеньор Мичънър — съобщи той. — С молба да ви бъде предаден незабавно.
Мичънър благодари и го отпрати, след което разгъна листа, прочете съдържанието му и вдигна глава.
— Нашият нунций в Букурещ се е обадил по телефона, за да съобщи за смъртта на отец Тибор. Тази сутрин са открили тялото му в реката, близо до града. Гърлото му било прерязано, след което вероятно са го хвърлили от някоя скала. Колата му била открита близо до църквата, която редовно посещавал. Полицията подозира грабеж и е отцепила района. Съобщението е изпратено до мен, тъй като една от сестрите в сиропиталището казала на нунция за неотдавнашното ми посещение. А той задава въпроса защо не е бил уведомен за него.
Кръвта напусна лицето на Климент. Той бавно се прекръсти и сключи ръце за молитва. Мичънър мълчаливо наблюдаваше как клепачите му се спускат и устните започват да се движат. След което рукнаха сълзите.
27
16:00 ч.
През целия следобед Мичънър не можеше да мисли за нищо друго, освен за отец Тибор. Бродеше неуморно из алеите на прекрасната градина, а пред очите му постоянно беше окървавеното тяло на стария българин, извадено от реката. В крайна сметка се насочи към параклиса, използван от папите в продължение на столетия. От последното отслужено от него опело беше изтекло поне едно десетилетие. Беше прекалено зает, за да се моли за отделни индивиди, но в момента изпитваше нужда да отдаде последна почит на стария свещеник.
Мълчаливо облече ритуалните одежди, избра черен епитрахил и го преметна около шията си. При обичайното опело тялото на покойника се полага пред олтара, а скамейките на храма се заемат от близките и роднините му. Целта на този ритуал беше да се подчертае близостта с Христос и светците около него, на която се радва покойникът. Разбира се, с внушението, че след Страшния съд всички ще се съберат заедно, за да служат пламенно на своя Господ Бог. Поне така твърдеше църквата. Но докато изричаше молитвите, Мичънър продължаваше да се пита дали всичко това не е напразно. Действително ли има някакво върховно същество, което предлага вечно спасение? Дали тази награда може да бъде спечелена, ако човек изпълнява предписанията на църквата? Възможно ли е един греховен живот да бъде опростен с няколко мига покаяние? Нима Бог не иска повече? Нима не предпочита пожизнената саможертва? Никой не е съвършен, всеки греши. Но пътят към спасението със сигурност трябва да бъде по-труден от няколко елементарни акта на покаяние.
Не беше сигурен кога точно започна да изпитва тези съмнения. Може би още преди години, докато беше с Катерина. А може би му бяха повлияли амбициозните прелати, които на думи демонстрираха преданост към бога, но дълбоко в себе си проявяваха алчност и неблагочестиви амбиции. Какъв е смисълът да паднеш на колене и да целунеш папския пръстен? Христос никога не е настоявал за подобни жестове. Защо тогава децата му се радват на тази привилегия?
Възможно ли бе тези съмнения да са просто рожба на времето?
Днешният свят е много различен от света преди сто години. Благодарение на развитието на комуникациите хората са по-близо един до друг, а информацията е общодостъпна. Господ сякаш няма място сред всичко това. Може би човек просто се ражда, живее и умира, след което тялото му изгнива в земята. „Пръст си и в пръст ще се върнеш“, както пише в Библията. И толкоз. Но ако това е вярно, значи постигнатото от теб в рамките на твоя живот е единствената ти награда. Споменът за твоето съществуване е и твоето спасение.
Той беше изучавал историята на римокатолическата църква достатъчно задълбочено, за да бъде наясно, че повечето от нейните канони са предназначени за защита на собствените й интереси, а не на последователите й. А времето отдавна бе заличило границата между практичност и божественост. Чисто човешките творения постепенно се превръщат в божи закони. Свещениците са обречени на безбрачие, защото Бог иска така. Те са мъже, защото Христос е бил мъж. Адам и Ева са били мъж и жена, следователно любовта може да съществува само между представителите на двата пола. Откъде се раждат всичките тези догми? Защо оцеляват толкова упорито? А защо той ги поставя под съмнение?