— А положението, в което се намираш? — вдигна вежди Катерина. — Вече не се ли интересуваш от него?
— Май изобщо не допускаш, че имам шанс да победя трибунала, а? — усмихна се той.
— Може би ще се задоволят само с предупреждение. По този начин ще съхранят контрола си, а на теб ще позволят да запазиш духовния си сан.
— Много си загрижена за моя сан — продължаваше да се усмихва Кийли. — Което е доста странно за една атеистка.
— Майната ти, Том! — сопна се тя и още веднъж съжали, че му е разказала толкова много за себе си.
— Харесвам този плам, много го харесвам! — Американецът отпи нова глътка вино. — Вчера ми се обадиха от Си Ен Ен. Настояват да коментирам предстоящия конклав.
— Радвам се за теб — сухо отвърна тя.
— Не се безпокой, това не пречи на намеренията ни относно бъдещата книга. Агентът ми вече преговаря с някои издатели. Не само за нея, но и за един роман. Ние с теб ще направим великолепен екип.
Заключението в главата й се оформи с изненадваща лекота. Беше от онези, които са кристално ясни още в момента на появата си. Няма да има никакъв екип. Това, което в началото беше обещаващо, изведнъж се беше превърнало в евтин кич. За щастие все още разполагаше с няколко хиляди евро от парите на Валендреа, които щяха да стигнат за пътуването до Франция или Германия, където можеше да предложи услугите си на някой вестник. Но този път ще се държи прилично и ще играе по правилата.
— Катерина, слушаш ли ме? — погледна я внимателно Кийли.
Очите й бавно се върнаха върху лицето му.
— Беше се отнесла…
— Вярно — кимна тя. — Няма да има никакви съвместни публикации. Том. Утре си заминавам. Трябва да потърсиш някой друг, който да ти пише книгите.
Келнерът остави на масата кошничка с препечен хляб, от която се издигаше апетитна пара.
— Няма да ми е много трудно — сви рамене Кийли.
— И аз мисля така.
— На твое място щях да оставя коня си впрегнат в моята каруца — отбеляза той и посегна към хляба. — Защото тази каруца има достъп навсякъде.
— Мога веднага да ти кажа едно място, до което никога няма да се добере — отсече тя и стана.
— Още си падаш по него, а?
— По никого не си падам, но от теб определено ми писна. Едно време баща ми обичаше да казва, че колкото по-високо се катери маймуната в цирка, толкова по-ясно се вижда задникът й. На твое място бих запомнила тези думи.
Обърна се и излезе от заведението. От седмици не се беше чувствала толкова добре.
29
Кастел Гандолфо
Понеделник, 13 ноември, 6:00 ч.
Мичънър се събуди. Никога през живота си не беше използвал будилник, защото вътре в него тиктакаше невидим хронометър, който неизменно го будеше точно в желания час. Като архиепископ и кардинал Якоб Фолкер беше обиколил света, за да участва в различни комисии, като винаги разчиташе на Мичънър, за да не закъснее. Защото точността не беше сред най-силните качества на Климент XV. Както и в Рим, Мичънър заемаше спалня на същия етаж, а за връзка с папата можеше да използва пряк телефон. След два часа предстоеше полетът с хеликоптера, който щеше да ги върне във Ватикана. Програмата даваше на папата достатъчно време за сутрешна молитва, закуска и евентуален преглед на нещата, които изискваха незабавно внимание след двата почивни дни. Снощи по факса се получиха няколко меморандума, които Мичънър щеше да предложи на вниманието му след закуска. А останалата част от деня щеше да бъде изключително напрегната, тъй като насрочените папски аудиенции щяха да приключат чак вечерта. Дори кардинал Валендреа беше поискал един цял час за обсъждане на международните отношения.
Случилото се по време на опелото продължаваше да смущава Мичънър. Папата плака в продължение на половин час, а после просто се обърна и напусна параклиса. Не си размениха нито дума. Очевидно тревогите на стария му другар не подлежаха на дискусия. Това може би щеше да се случи по-късно, но той се надяваше, че напрегнатият ритъм във Ватикана ще насочи вниманието на папата в друга посока. Не можеше обаче да прогони загрижеността, която го бе обзела при този бурен изблик на емоции.
Взе душ, облече чисти дрехи и излезе от стаята. Тръгна по коридора, в дъното на който се намираха папските покои. Пред вратата чакаха икономът и една монахиня. Погледна часовника си, който показваше седем без четвърт, и посочи към вратата.