— Още ли не е станал?
Икономът поклати глава.
— Никакво движение.
Обслужващият персонал беше инструктиран да чака в коридора, докато не чуе раздвижването в апартамента на папата, което обикновено ставаше между шест и шест и половина. Звукът от стъпките му позволяваше тихо почукване на вратата, което обявяваше началото на обичайните сутрешни процедури: душ, бръснене и обличане. Климент не обичаше да му помагат при къпането и обикновено се затваряше в банята сам, докато икономът оправяше леглото и приготвяше дрехите му. Задачата на монахинята беше да подреди спалнята и да поднесе закуската.
— Може би се е успал — подхвърли Мичънър. — Дори папите имат право на мъничко леност.
Двамата му слушатели го възнаградиха с нервни усмивки.
— Връщам се в стаята си — осведоми ги той. — Съобщете ми, когато се събуди.
Трийсет минути по-късно икономът почука на вратата му.
— Монсеньор, вътре все още е тихо — промълви той с потъмняло от тревога лице.
Мичънър знаеше, че никой, освен него няма право да влиза без разрешение в спалнята на папата, която по традиция се смяташе за едно от местата, в които светия отец е напълно защитен от любопитството на останалите. Но часът наближаваше седем и половина и той знаеше какво се очаква от него.
— Добре, идвам да проверя.
Пред вратата в дъното на коридора продължаваше да дежури монахинята. Тя им направи знак, че вътре все още е тихо. Мичънър почука, изчака няколко секунди, след което повтори почукването — този път значително по-силно. Нищо. Хвана топката на бравата и предпазливо я завъртя. Вратата се отвори. Той влезе и побърза да затвори след себе си.
Спалнята беше просторна и светла, с френски прозорци и хубава тераса към градината. Мебелите бяха стари, но отлично запазени. За разлика от апартамента в апостолическия дворец, който всеки папа обзавеждаше според вкуса си, стаите на древния замък бяха запазили патината на миналото. От спалнята се излъчваше спокойно благородство и невидима сила.
Осветлението не беше включено, но слънчевите лъчи вече проникваха между спуснатите пердета и разреждаха здрача.
Климент лежеше на една страна, завит с чаршаф.
— Свети отче — тихо го повика Мичънър, пристъпвайки към леглото.
Климент не отговори.
— Якоб.
Никаква реакция. Папата се беше обърнал на другата страна, а слабичкото му тяло едва-едва личеше под завивките. Мичънър протегна ръка и го докосна по рамото. Усети студенината, заобиколи леглото и погледна папата в лицето. Кожата беше отпусната и посивяла, а от отворената му уста се беше стекла засъхваща слюнка. Хвана го за раменете и го обърна по гръб, след което дръпна завивките. Ръцете на Климент безжизнено висяха покрай тялото, а гърдите му бяха неподвижни.
Мичънър потърси пулс, но нямаше. Първата му реакция беше да повика реанимационен екип или сам да окаже първа помощ на папата. Беше изкарал специален курс. Но после си даде сметка, че вече е твърде късно.
Климент XV беше мъртъв.
Колин Мичънър затвори очи и зашепна кратка молитва. Прониза го остра болка. Сякаш отново бе загубил родителите си, но този път и двамата едновременно. Помоли се за душата на скъпия си приятел, после направи опит да се овладее. Предстояха куп неща, свързани с официалния протокол. Вековни процедури, за чието спазване трябваше да се погрижи лично.
В същия момент нещо привлече вниманието му. Шишенце в карамелен цвят, поставено на нощното шкафче. Преди няколко месеца личният лекар на папата му беше предписал успокоителни, за да си почива по-добре. Мичънър се погрижи за изпълнението на рецептата и лично постави това шишенце в банята на Климент. В него имаше трийсет таблетки, които допреди няколко дни, когато лично ги провери, не бяха докосвани. Климент мразеше лекарствата. Трябваше да се бори с него дори за един аспирин, затова шишенцето край леглото му беше истинска изненада.
Отвори го и надникна вътре. Беше празно. В чашата на нощното шкафче имаше малко вода, която едва покриваше дъното. Ситуацията беше толкова ясна, че Мичънър изпита неволното желание да се прекръсти.
Вперил поглед в лицето на стария си приятел, той мислеше за душата му. Дълбоко се надяваше, че ако наистина съществува рай, мястото й в него е гарантирано. После свещеникът в него се пробуди. Много му се искаше да опрости греха на стария немец, но вече беше късно. Това можеше да направи само Бог, ако той действително съществуваше.