— Значи да излъжем, така ли? — засече го Валендреа. — Не е ли по-добре да не знаем?
Виж кой се е загрижил за истината, рече си с мрачна ирония Мичънър, но предпочете да не отговаря.
Нгови се извърна към лекаря.
— Достатъчна ли ще е една кръвна проба? — попита той.
Лекарят кимна.
— Тогава я направете.
— Нямаш право! — повиши глас Валендреа. — Подобно действие изисква съгласието на светата колегия. Ти не си папа!
Чертите на Нгови останаха безизразни.
— Аз също искам да разбера от какво е починал този човек, защото ме интересува съдбата на безсмъртната му душа. — Обърна се към лекаря и добави: — Изследването ще направите лично, след което ще унищожите пробата. А резултата ще докладвате единствено на мен. Ясно ли е?
Човекът кимна.
— Превишаваш правата си, Нгови! — изръмжа Валендреа.
— Можеш да се оплачеш пред светата колегия — хладно го изгледа африканецът.
Дилемата на държавния секретар се оказа доста забавна. Нямаше пълномощия да отменя заповедите на Нгови, а, от друга страна, не можеше да отнесе въпроса до колегията на кардиналите. Тосканецът беше достатъчно умен, за да прецени шансовете си и да замълчи. Но с това вероятно подава на Нгови въжето, с което да се обеси, разтревожи се Мичънър.
Нгови отвори черната торбичка, която беше пуснал на леглото, извади от нея малко сребърно чукче и пристъпи към възглавницата. А Мичънър разбра, че ще присъства на един ритуал, който беше колкото безсмислен, толкова и задължителен.
Нгови чукна челото на Климент с чукчето, а след това зададе въпроса, който векове наред е бил задаван на починалите:
— Мъртъв ли си, Якоб Фолкнер?
Изтече една минута в пълна тишина, после Нгови зададе въпроса още веднъж. След като го зададе и трети път, вдигна глава и обяви:
— Папата е мъртъв.
Очите му се спряха на дясната ръка на покойника. Пръстенът на Рибаря проблясваше на безименния пръст.
— Странно — промърмори Нгови. — Климент обикновено не го носеше.
Това е вярно, помисли си Мичънър. Тежкият къс злато беше по-скоро печат, отколкото бижу. На него беше изобразен свети Петър Рибаря, около когото беше изписано името на Климент и датата на възкачването му на папския трон. Поставен бе на пръста му от предишния кардинал-шамбелан веднага след конклава и служеше единствено за подпечатване на документите. Климент не го харесваше и го носеше изключително рядко.
— Може би е искал да ни улесни — подхвърли Валендреа.
Сигурно е прав, помисли си Мичънър. Действително е имало някакъв план — това беше в стила на Якоб Фолкнер.
Нгови свали пръстена и го пусна в малка торбичка от черно кадифе. Преди свикването на предстоящия конклав той щеше да използва сребърното чукче, за да го строши заедно с оловния папски печат. Така щеше да бъде сигурно, че до избора на нов папа никой няма да подпечатва официални документи.
— Свършено е — обяви африканецът.
Смяната на властта е факт, каза си Мичънър. Настъпи краят на управлението на Климент XV — 267-ият наследник на свети Петър, продължило трийсет и четири месеца. Първият германец, който бе заемал Светия престол от деветстотин години насам. От този момент нататък приключи и неговото назначение като папски секретар. Вече беше обикновен монсеньор, поставен на временно разположение на кардинал-шамбелана на светата римокатолическа църква.
Катерина забързано прекосяваше терминала на международното летище „Леонардо да Винчи“, търсейки с очи гишето на „Луфтханза“. Беше си запазила място за полета до Франкфурт в 13:00 ч. Още не знаеше накъде ще се насочи оттам. Имаше време да мисли през следващите дни. Главното беше, че Том Кийли и Колин Мичънър останаха в миналото, а тя беше твърдо решена да направи нещо и за собствения си живот. Чувстваше се ужасно, защото беше измамила Мичънър, но се надяваше, че не му е навредила много, тъй като изобщо не се свърза с Валендреа, а на Амбрози каза малко.
Беше доволна, че скъса с Том Кийли. Смяташе, че той вече е забравил краткотрайната им връзка. Беше във възход и нямаше нужда от куфари. Тя наистина се чувстваше като куфар, въпреки че през цялото време му беше помагала да се справя с неотложните неща. Е, не беше болка за умиране. Беше убедена, че съвсем скоро друга ще заеме мястото й.
Терминалът беше оживен, но хората се трупаха не пред гишетата, а под телевизионните приемници по стените. Една жена плачеше на няколко крачки от нея. Бавно вдигна глава. На най-близкия екран се виждаше площад „Свети Петър“, сниман от въздуха. Пристъпи по-наблизо и улови част от думите на водещия: „… В момента тук цари дълбока скръб. Много хора страдат от смъртта на техния любим папа. Климент XV ще липсва на света“.