— Нямаме избор, Колин. Той трябва да бъде балсамиран. Независимо какво изискват италианските закони.
Мичънър прокара пръсти през косата си. Денят беше дълъг и тежък, а на всичкото отгоре още не беше свършил.
— Знаех, че нещо го тревожи, но не предполагах, че ще стигне чак дотам — въздъхна той. — Как се държеше, след като заминах?
— Пак е слизал в архива. Докладваха ми, че с него е бил и Валендреа.
— Знам — кимна Мичънър. — Показал му е посланието на отец Тибор. Но не пожела да ме запознае със съдържанието му.
Той разказа на Нгови за реакцията на папата при вестта за смъртта на българина.
— Не съм си представял, че управлението му ще приключи по такъв начин — поклати глава Нгови.
— Трябва да направим всичко възможно, за да запазим паметта му неопетнена.
— Разбира се. В това начинание ще получим подкрепата и на самия Валендреа. — Нгови помълча, после махна към вратата. — Не мисля, че някой ще направи въпрос от ранното му балсамиране. Истината се знае само от четирима души, а скоро доказателствата за нея ще изчезнат. След което, дори ако някой от нас реши да проговори, думите му ще се възприемат само като предположения. Разбира се, такава опасност не съществува. Докторът е обвързан от своята клетва, ти и аз обичахме този човек, а Валендреа се ръководи от личните си интереси. Тайната ще си остане тайна.
На вратата се появи един от служителите на погребалното бюро.
— Почти свършихме — обяви той.
— Ще изгорите телесните течности на папата, нали? — попита Нгови.
— Такава е нашата практика — кимна служителят. — Фирмата ни се гордее, че служи на Светия престол, можете да разчитате на нас.
Нгови му благодари и мъжът се върна в спалнята.
— А сега какво? — погледна го Мичънър.
— От Рим докараха официалните му папски одежди. Ние с теб ще го облечем за погребението.
Усетил значимостта на този жест, Мичънър тихо отвърна:
— Мисля, че той ще бъде доволен.
Автомобилната процесия бавно си пробиваше път към Ватикана. Трийсетте километра от Кастел Гандолфо бяха изминати за повече от час; от двете страни на пътя се трупаха хора. Мичънър беше в третата кола заедно с Нгови, а останалите превозваха кардиналите, свикани набързо от Ватикана. Начело на процесията беше катафалката с тялото на Климент, облечено в официални одежди и осветено така, че да бъде видяно от опечалените. В шест следобед процесията навлезе в града. Пътят й се разчистваше от моторизирани отряди. Полицаите с мъка удържаха жителите на Рим, които бяха изпълнили улиците.
Площад „Свети Петър“ беше задръстен от народ. Сред гората от чадъри беше проправена тясна полоса, по която процесията се насочи към високите колонади пред катедралата. Във въздуха се носеха викове и тъжни стенания. Хората хвърляха цветя по посока на катафалката, но те падаха и по останалите коли, пречейки на видимостта.
Колите бавно се плъзнаха под Арката на камбаните и тълпата остана назад. Навлязоха в Площада на Първомъчениците, заобиколиха сакристията и се насочиха към задния вход на базиликата. Тук, зад високите стени и под забраненото за въздушен трафик небе на Ватикана, тялото на Климент щеше да бъде подготвено за тридневното поклонение.
Ситният дъждец покриваше градините с лека мъгла. Сред нея блещукаха градинските лампи, които приличаха на миниатюрни слънца, надничащи иззад облаците.
Мичънър направи опит да си представи какво става в сградите наоколо. В дърводелската работилница вероятно вече бяха започнали изработката на ковчега с тройни стени — вътрешната от бронз, междинната от кедрово дърво, а външната — от кипарис. Във вътрешността на катедралата „Свети Петър“ вече беше сглобено специалното ложе, върху което покойният папа щеше да лежи през следващите няколко дни под светлината на свещите.
Докато си пробиваха път през площада, той забеляза телевизионните камери, които бяха накацали по балюстрадите. Очевидно медиите не си губеха времето и бяха влезли в ожесточена битка за най-хубавите места между каменните статуи. Пресслужбата на Ватикана вече със сигурност е под обсада, помисли си той. Беше помагал при погребението на предишния папа и можеше да си представи хилядите обаждания и заявки, с които службата щеше да бъде залята през следващите няколко дни. Предстоеше появата на държавници от целия свят, към които трябваше да бъдат прикрепени съответните придружители. Светият престол се гордееше със стриктното си придържане към протокола, включително и по време на тъжни събития. А отговорността за успеха на това начинание лежеше изцяло върху плещите на кардинала до него, известен със спокойствието си и умението да убеждава.