— Какво търсиш тук? — попита Мичънър.
— Същото, което и ти — отговори свещеникът. — Искам да прочистя папските покои.
— Кардинал Нгови възложи гази задача на мен!
— А кардинал Валендреа предположи, че ще имаш нужда от помощ.
Но Мичънър не беше в настроение да търпи бавачки.
— Махай се! — изръмжа той.
Свещеникът насреща му не помръдна. Беше по-дребен и значително по-слаб от ирландеца, но това, изглежда, не го тревожеше.
— Времето ти изтече, Мичънър — небрежно подхвърли той.
— Може би. Но в моя край има една поговорка: „Кокошката кудкудяка, след като снесе яйцето“.
— Ще ми липсва американският ти хумор — засмя се Амбрози, но безстрастните му като на влечуго очи внимателно опипваха помещението.
— Казах да се махаш — повтори Мичънър. — Аз може да съм никой, но Нгови е кардинал-шамбелан и са валидни неговите заповеди, а не тези на Валендреа.
— Това е временно положение.
— Ако не си тръгнеш, ще бъда принуден да прекъсна службата на Нгови и да го уведомя за ситуацията.
Даваше си сметка, че Валендреа не би си позволил скандал пред очите на кардиналите. Неговите привърженици несъмнено биха се запитали защо е изпратил помощника си в папските покои, когато това е работа на личния му секретар.
Амбрози отново не помръдна. Мичънър го заобиколи и се насочи към вратата.
— Ти правилно отбеляза, че времето ми е изтекло, Амбрози — подхвърли той. — Което означава, че няма какво да губя.
— Чакай — обади се помощникът на Валендреа в момента, в който ръката му докосна бравата. — Ще те оставя да си свършиш работата. — Гласът му беше тих, почти шепот, но лицето му си остана безизразно. Как е възможно този тип да бъде свещеник, мрачно се запита Мичънър.
Дръпна вратата и погледна навън. Охраната беше в коридора, а той си даваше сметка, че неканеният гост едва ли ще си позволи сцена пред нея.
— Приятна вечер, отче.
Амбрози мина покрай него и затръшна вратата след себе си, като преди това заповяда на охраната да не пускат жива душа наоколо. Мичънър се върна при бюрото, решен да приключи това, което беше започнал. Съжаляваше, че трябва да напусне Ватикана, но в момента изпитваше само облекчение от факта, че няма да среща повече типове като Амбрози.
Претърси чекмеджетата едно по едно. В повечето от тях имаше канцеларски материали, книги и компютърни дискове. Но в най-долното откри завещанието на Климент. По традиция папата го бе написал собственоръчно, изразявайки последните си желания и надеждите си за бъдещето. Първото, което Колин потърси, беше датата. Оказа се, че завещанието е направено на 10 октомври, преди малко повече от месец.
Аз, Якоб Фолкнер, пиша настоящото завещание в ясно съзнание и нормално разположение на духа. Желая след моята смърт всичките ми лични притежания да бъдат предадени на Колин Мичънър. Родителите ми отдавна са мъртви, също и преките ми наследници. Колин ми служи дълго и вярно, той е най-близкият ми човек на този свят. Моля го да направи с притежанията ми каквото намери за добре, износвайки онази мъдрост и здрав разум, на които се доверявах през целия си живот. Желая погребението ми да бъде просто, а тялото ми да бъде положено в гробището на катедралата в Бамберг, където премина младостта ми, макар че бих се подчиних и на друго решение на църквата. Приемайки мантията на свети Петър, аз приех и отговорностите, свързани с нея — включително задължението да бъда положен под базиликата редом със своите предшественици. Искам прошка от всички, които са се почувствали засегнати от мен — с думи или действия. Но най-много искам прошка от нашия Бог Спасител за недостатъците, съпътстваш живота ми. Моля се той да прояви милост към заблудената ми душа.
В очите на Мичънър се появиха сълзи. И той се надяваше, че Бог ще прояви милост към душата на скъпия му приятел. Католическата догма е ясна: човеците са длъжни да водят почтен живот и да се чувстват слуги, а не собственици на това, с което ги е дарил Всевишният. Самоубийството противоречи на обичта му, разкъсва връзката със семейство и родина. Или, казано иначе, то е грях. Въпреки това вечното спасение на онези, които сами са отнели своя живот, не е напълно изгубено. Църквата учи, че покаянието е постижимо, макар единствено Бог да знае пътя към него.
А той искрено се надяваше, че е така. Ако наистина съществуваше рай, Якоб Фолкнер без съмнение заслужаваше да попадне в него. Независимо от това, което го бе накарало да стори този голям грях, душата му не заслужаваше вечно проклятие.