Остави завещанието на масата и се опита да не мисли за вечността. Напоследък все по-често се улавяше, че разсъждава за собствената си смърт. Наближаваше петдесет и съвсем не се чувстваше стар, но животът вече не му се струваше безкраен. Можеше да си представи момента, в който тялото или духът му ще му пречат да изпитва пълноценно насладата от живота. Колко още ще живее? Двайсет години? Или може би трийсет, четирийсет? Въпреки че наближаваше осемдесет, Климент беше изключително жизнен и работеше по шестнайсет часа на ден. Той самият би бил доволен да притежава дори половината от тази жизненост. Но в крайна сметка и неговият живот щеше да свърши. Въпросът беше дали си струва да се подлага на жертвите и лишенията, които изискваше от него църквата. Дали наистина ще получи някаква награда за това в другия си живот, или това бе обикновена заблуда?
„От пръст си и в пръст ще се върнеш…“
Въздъхна и насочи мислите си към непосредствените си задължения. Завещанието, което лежеше пред него, трябваше да бъде предадено на пресслужбата. По традиция тя единствена имаше правото да го публикува, но само с изричното разрешение на кардинал-шамбелана. Той прибра листа в джоба си.
Реши да дари мебелите на някое от местните сиропиталища, анонимно. А книгите и малкото лични вещи да задържи като спомен за човека, когото беше обичал. До отсрещната стена се виждаше дървената ракла, която бе придружавала Климент през всичките тези години. Мичънър беше наясно с факта, че е била изработена в Оберамергау — малко градче в подножието на Баварските Алпи, известно с изкусните си резбари. Чистите й и изключително запазени стени бяха покрити с красиво изработените портрети на апостоли и светци, сред които изпъкваше ликът на Дева Мария.
През всичките тези години Мичънър не беше разбрал какво държи в нея Климент. Но сега раклата беше негова. Пристъпи натам и направи опит да вдигне капака, но той се оказа заключен. Върху него се виждаше процепът на бронзова ключалка, но ключът липсваше. След кратко колебание реши да прибере тази вещ такава, каквато я вижда, а за съдържанието й да мисли по-късно.
Върна се при писалището и довърши опразването на чекмеджетата. В последното от тях намери прегънат лист от настолния бележник на папата. На него пишеше:
На днешния ден аз, Климент XV, обявявам за кардинал негово преподобие отец Колин Мичънър.
Трудно му беше да повярва на очите си. Климент беше използвал правото си да назначи кардинал in petto, тоест тайно. Обикновено кардиналите получаваха поста си чрез специален сертификат, подписан от управляващия папа, който се обявяваше пред колегията на кардиналите. До тайни назначения се беше прибягвало само по отношение на кардиналите от комунистическите страни или от държави, където удостоените с тази титла бяха заплашени от режима. Според правилата назначението in petto влизаше в сила от датата, на която папата удостоява избраника си с новата титла, а не от нейното известяване. Но тук съществуваше и друго правило, което накара сърцето му да се свие: ако папата починеше, преди изборът му да стане публично достояние, с него умираше и назначението.
Вдигна листа и го доближи до очите си. Датата беше отпреди два месеца. Което означаваше, че се беше разминал с алената biretta — с малко, но завинаги.
По всяка вероятност новият обитател на тези апартаменти щеше да бъде Алберто Валендреа, което означаваше, че едно тайно назначение на Климент XV нямаше да има никакви шансове. Усети, че не изпитва никакво съжаление. Поради напрегнатите и тъжни събития от последните осемнайсет часа дори не се беше сетил за отец Тибор, но сега дойде време да се замисли за съдбата на възрастния свещеник. Може би ще трябва да се върне в Златна и да довърши делото, започнато от българина. Нещо му нашепваше, че трябва да го стори. Ако не получи одобрението на църквата, просто ще я прати по дяволите, като започне с Алберто Валендреа.
Искаш да бъдеш кардинал, нали? Но за да станеш, трябва да осъзнаваш и отговорностите, свързани с този пост. Как да те издигна на него, след като не виждаш и най-простите неща?
Това бяха думите на Климент, изречени миналия четвъртък в Торино. Колин се беше учудил на остротата им, а сега учудването му нарасна, тъй като научи, че на практика вече е бил повишен. Как да те издигна на него, след като не виждаш и най-простите неща?
Какво не беше видял? Прибра листа в джоба си, където вече лежеше завещанието. Никой нямаше да научи за това, което беше сторил Климент. То вече нямаше значение. Важното беше, че приятелят му го беше сметнал за достоен, и това му стигаше.