Кардинал Нгови го помоли да остане в Рим до конституирането на конклава, а после дори му предложи да постъпи в Конгрегацията за католическо образование — разбира се, без да му гарантира място след конклава. Защото и неговата официална служба във Ватикана приключваше със смъртта на Климент, а той вече беше обявил, че ако Валендреа стане папа, веднага ще се завърне в Африка.
Погребението на Климент беше просто. Церемонията се състоя на открито, пред реставрирания вход на базиликата „Свети Петър“. На площада имаше над един милион души, а до ковчега на папата гореше една-единствена свещ, бореща се с поривите на вятъра. Мичънър не седна при князете на църквата, където без съмнение щеше да бъде, ако нещата се бяха развили по друг начин. Вместо това зае място сред помощниците на папата, които му бяха служили вярно през всичките трийсет и четири месеца. На траурното събитие присъстваха повече от сто държавни глави, а то беше предавано на живо от телевизиите по целия свят.
Нгови предпочете да прехвърли ръководните функции на други кардинали — мъдър ход, който със сигурност щеше да усили лоялността на неговите привърженици. Това може би нямаше да бъде достатъчно, за да повлияе на избора, но със сигурност щеше да затвърди позициите му в конклава. Не беше изненада, че нито една от тези функции не беше делегирана на Валендреа, но имаше основателни причини. По време на церемонията държавният секретар имаше тежки задължения, свързани с приемането на многобройните гости. Вниманието му беше изцяло насочено към международната дейност, а сбогуването с Климент, естествено, беше поверено на други. Валендреа бе приел задачата си с нескрито удоволствие, превръщайки се в център на внимание за световната преса, щедро раздавайки интервюта и коментари. Разбира се, всяко едно от тях беше изключително премерено, без нито една излишна дума.
Когато церемонията приключи, ковчегът бе пренесен през Вратата на смъртта от дванайсет специално подбрани мъже, които трябваше да го свалят в подземията на Ватикана. Там го очакваше изграденият по спешност каменен саркофаг, върху капака, на който беше изобразен ликът на Климент II, немския папа от XI век, към когото Якоб Фолкнер бе изпитвал дълбоко възхищение и почит, и папският знак на Климент XV. Гробницата беше в съседство с тази на Йоан XXIII — нещо, което Климент без съмнение би одобрил. И той остана да почива там, в компанията на 148 свои предшественици.
— Колин.
Чул името си, той спря и се обърна. Катерина си пробиваше път през навалицата на площада. Не беше я виждал от последната им среща в Букурещ преди три седмици.
— Пак ли си в Рим? — изненадано я погледна той.
Тя беше облечена различно: памучни панталони, велурена риза в шоколадов цвят и пепитено сако. Малко по-модерна от обичайното, но за сметка на това по-привлекателна.
— Изобщо не съм си тръгвала.
— Тук ли дойде от Букурещ?
Тя кимна и отмести черния кичур коса от лицето си.
— Бях на летището, когато научих за Климент. И реших да остана.
— С какво си запълваш времето?
— Приех едно-две предложения за отразяване на погребението.
— Гледах Кийли по Си Ен Ен — подхвърли Мичънър. През последната седмица американският свещеник не слизаше от екрана, предлагайки на зрителите тенденциозните си прогнози за бъдещия конклав.
— И аз го гледах — кимна Катерина. — Но не съм го виждала от деня, в който почина Климент. Ти беше прав. Наистина е по-добре да стоя на разстояние от този човек.
— Правилно. Телевизионните предавания с този глупак наистина ми дойдоха до гуша. Има мнение по всички въпроси, без да го е грижа, че говори нелепости.
— Може би Си Ен Ен трябваше да наеме теб — подхвърли Катерина.
— Само това ми липсва — засмя се той.
— Какво мислиш да правиш, Колин?
— Тъкмо бях тръгнал на среща с кардинал Нгови. Ще го уведомя, че възнамерявам да замина за Румъния.
— Да се срещнеш отново с отец Тибор?
— Ти май не знаеш.
На лицето й се изписа озадачено изражение и той накратко й разказа за убийството на свещеника.
— Бедният човек! Той не заслужаваше такава участ. Ами онези деца? Те имаха само него!