Процесията спря пред Сикстинската капела. Отвътре долиташе мелодичен хорал. Нгови се поколеба за миг, после прекрачи прага.
На повечето фотографии капелата изглежда огромна, но на практика пространството беше тясно за сто и тринайсет души. Построена преди петстотин години, тя бе предназначена за личен параклис на папата. Бе украсена с изящни пиластри и забележителни стенописи. Тези вляво пресъздаваха живота на Мойсей, а вдясно — житието на Христос. Едните показваха освобождаването на израилтяните, а другите — на целия човешки род. „Сътворението“ на тавана пресъздаваше съдбата на човека, предсказвайки неговото падение, а „Страшният съд“ над олтара предлагаше ужасяващата картина на божествения гняв. Валендреа изпитваше дълбоко възхищение от нея.
Редиците с местата на кардиналите се издигаха от двете страни на централната пътека. Пред всяко от тях имаше картонче с име, всяко беше съобразено с ранга на човека, който го заема. Столовете бяха обикновени — с дървени седалки и отвесни облегалки, които не предполагаха комфорт. Валендреа се надяваше да не седи дълго време на някой от тях. Пред всеки стол имаше масичка, на която бяха оставени бележник, писалка и една-единствена бюлетина.
Мъжете се пръснаха в залата, търсейки местата си. Все още никой от тях не беше промълвил и дума. Хорът продължаваше да пее. Очите на Валендреа се спряха върху печката. Беше в най-отдалечения ъгъл на залата, върху специална поставка от ковано желязо, стъпила на мозайката. Коминът й представляваше дълга метална тръба, която се издигаше нагоре и излизаше през малко прозорче. Именно оттам щеше да се появи знаменателният пушек, обявяващ на света, че е избран нов папа. Надяваше се, че печката няма да бъде палена многократно. Защото това би означавало застрашително свиване на шансовете му за победа.
Нгови бе заел позиция на входа на капелата, с ръце, сключени под мантията. Валендреа забеляза тържественото изражение на лицето му. Кардинал-шамбеланът явно се наслаждаваше на мига.
— Extra omnes — обяви на висок глас той. — Всички вън.
Хористите и телевизионните екипи се насочиха към изхода. Вътре можеха да останат единствено кардиналите, трийсет и двама свещеници и монахини от помощния персонал, плюс няколко технически лица.
В залата настана тежко мълчание, нарушавано единствено от стъпките на техническите лица, които започнаха своите проверки. Върху тях падаше отговорността да няма подслушвателни устройства. Двама от тях стигнаха до желязната решетка пред олтара и направиха знак, че всичко е чисто. Валендреа леко кимна и те се оттеглиха. Този ритуал щеше да се повтаря преди и след всяко гласуване.
Нгови тръгна по пътеката, около която седяха кардиналите. Изправи се пред мраморната рамка на вратата и изчака затварянето на тежките бронзови крила. В помещението се възцари гробна тишина. Нямаше хор, липсваха тихите стъпки по рогозките, предпазващи изящната подова мозайка. Щракането на тежкия ключ в ключалката прозвуча като оръдеен изстрел. Нгови опита бравата. Беше заключена.
— Extra omnes — отново извика той.
Никой не отговори, както и се очакваше. Тишината означаваше, че конклавът е открит. Валендреа знаеше, че от външната страна на вратата са поставени тежки оловни печати, символизиращи уединението на кардиналите. Разбира се, те разполагаха и с резервен изход — вратата, през която ежедневно щяха да минават на път за пансиона „Света Марта“ и обратно. Но запечатването на главния портал символизираше началото на изборния процес. Нгови се върна при олтара, обърна се с лице към кардиналите и изрече думите, които държавният секретар беше чул преди трийсет и четири месеца: